— Извинете — каза тя учтиво, — ние сме студенти медици, изпратени в…
— О, не — прекъсна я Тери Линкуивист, като погледна нагоре, а после разтърка чело с опакото на дясната си ръка, сякаш имаше пристъп на мигрена. — Само това ми липсваше — каза тя, извърната към стената, като внимателно наблегна на всяка дума. — В един от най-натоварените дни в годината получавам нова партида студенти. — Обърна се към Сюзан и я изгледа с явно раздразнение. — Моля ви, не ми досаждайте сега.
— Изобщо не възнамерявам да ви досаждам — заотбранява се Сюзан. — Просто се надявах да ми кажете къде е лекарският офис на „Пети Биърд“.
— През онези врати срещу регистратурата — каза Тери Линкуивист по-меко. Когато Сюзан се обърна и тръгна към колегите си, тя извика към една от сестрите: — Няма да повярваш, Нанси, но днес ще бъде страхотен ден! Познай кои са дошли току-що?… Една група студенти новаци.
С изострен от напрежението слух Сюзан долови въздишки и мърморене от страна на сестринския състав на „Пети Биърд“.
Тя заобиколи бюрото на административния служител, който все още говореше по телефона и записваше нещо, и тръгна към двете бели врати срещу бюрото. Другите я последваха.
— Страхотно посрещане — каза Карпен.
— Няма що, липсват само червените пътеки — додаде Феъруедър.
Въпреки проблемите със самочувствието студентите медици все пак се мислеха за твърде важни особи.
— Е, да минат няколко дни и сестрите ще ти се заумилкват — каза Голдбърг самодоволно.
Сюзан се обърна и му хвърли презрителен поглед, който той изобщо не забеляза. Голдбърг не долавяше по-тънките нюанси при общуване, дори и тези, които не бяха съвсем тънки.
Сюзан блъсна летящите врати. В стаята цареше пълна бъркотия, навсякъде бяха нахвърляни стари книги — предимно излезли от употреба лекарски справочници, всякакви бели листа, мръсни чаши, игли за еднократна употреба и венозни принадлежности. По цялото протежение на стената вляво имаше плот с височината на бюро. По средата му стоеше голяма машина за кафе, от онези, които използват в барове и закусвални. Краят на плота почти опираше в прозорец без завеси, покрит отвън с бостънска мръсотия. Бледата февруарска утрин проникваше през стъклото и хвърляше едно по-светло петно върху стария линолеум на пода. Осветлението в стаята изцяло зависеше от обилното количество флуоресцентни лампи на тавана. На дясната стена беше окачена дъска за обяви, изпълнена с лични послания и всякакви съобщения. До нея се намираше черна дъска, покрита с тънък слой тебеширен прах. В средата на стаята имаше няколко училищни стола с малки плотове за писане, прикрепени към десните облегалки за ръце. Един от тях беше изтеглен пред черната дъска — за Белоус. Той седеше, поставил на коленете си жълтия бележник. Докато студентите се нижеха един по един, той, вдигнал лявата си ръка, разглеждаше часовника си. Те веднага разбраха, че този жест е предназначен за тях, и особено Голдбърг, който беше крайно чувствителен към нюанси, които можеха да окажат влияние върху неговия среден успех.
В продължение на няколко минути всички останаха безмълвни. Белоус мълчеше, за да си придаде важност. Той нямаше опит със студенти, но смяташе, че е длъжен да се държи на положение. Студентите пък мълчаха, защото вече бяха малко стреснати и се чувстваха неловко.
— Часът е девет и двайсет — каза Белоус и изгледа подред всеки един от тях. — Срещата ни трябваше да се състои в девет, а не в девет и двайсет. — Всички стояха с изопнати лица, да не би с някое потрепване да привлекат вниманието на Белоус върху себе си. — Добре е да започнем както трябва — авторитетно продължи той и тежко се изправи, за да вземе парче тебешир. — В хирургията и особено тук, в Мемориалната болница, е важно едно. Всяко нещо да става навреме. Приемете това присърце, иначе, повярвайте ми, тук ви очаква… — Белоус търсеше точната дума и почукваше с тебешира по черната дъска. Погледна към Сюзан Уилър, чиято външност засили смущението му, и се загледа през прозореца навън — в пейзажа на една дълга и студена зима.
Белоус отново се обърна към студентите и поде полуподготвеното си встъпително слово, по време на което изучаваше лицата им. Беше сигурен, че е разпознал Феъруедър. Тесните очила с рогови рамки и кехлибарено оцветени стъкла съвпадаха с предварителната му представа. Голдбърг също — беше донякъде уверен, че може да го познае. Другите двама на този етап за него бяха мъчноопределими обекти. Той се осмели отново да хвърли поглед към Сюзан Уилър и моментално почувства същото смущение. Не беше подготвен за нейния привлекателен вид. Тя носеше тъмносин панталон, който прилепваше смущаващо плътно около бедрата й. Нагоре бе облечена със синя риза от оксфорд в по-светъл нюанс, подчертана със завързан около шията копринен шал в червено и по-тъмно синьо. Бялата престилка беше небрежно разтворена. Едрите й гърди дръзко известяваха нейния пол, а Белоус съвсем не очакваше подобно предизвикателство в светлината на плановете, които имаше за работа със студентите. С известно усилие, поне за момента, той избягваше да поглежда към Сюзан.