— Нож — каза Джонстън.
Скалпелът шляпна върху ръкавицата на дясната му ръка. С лявата той изтегли кожата на корема в обратна на рязането посока, за да се получи съпротивление. Студентите се приближиха мълчаливо и с ужас и любопитство запротягаха шии. Сякаш наблюдаваха екзекуция. Подготвяха се хладнокръвно да устоят на гледката, която им предстоеше.
Задържал скалпела на три пръста над бледата кожа, Джонстън гледаше към анестезиолога зад преградата. Той бавно изпускаше въздуха от маншета на апарата за кръвно налягане и наблюдаваше манометъра — 120/80. Вдигна поглед към Джонстън и незабележимо кимна, с което освободи задържаната във въздуха гилотина. Скалпелът се вряза дълбоко в тъканите и после гладко и безшумно се плъзна надолу по кожата под ъгъл от приблизително 45 градуса. Раната се разтвори и в първия миг пръснаха малки струйки пулсираща артериална кръв, които после намаляха и съвсем изчезнаха.
А в това време в мозъка на Джордж Найлс се случиха любопитни явления. Образът на ножа, който се забиваше в кожата на пациента, незабавно се прояви в оксипиталната част на мозъчната му кора. Асоциативните фибри поеха съобщението и предадоха информацията на теменния му лоб. Асоциацията се разнесе така бързо и така нашироко, че активира една област от хипоталамуса му, с което причини повсеместно разширяване на кръвоносните съдове в мускулите му. Кръвта буквално се изцеди от мозъка му, за да изпълни разширените съдове, при което Джордж Найлс припадна. Изгубил съзнание, той политна назад. Шията му беше отпусната и главата му тресна върху пода с плътен, отекващ звук.
Джонстън се завъртя в отговор на звука от ударилата се с все сила в пода глава на Джордж. Изненадата му бързо се превърна в гняв, типичен за лабилните нерви на хирурзите.
— За бога, Белоус, изкарай тия деца навън, като виждаш, че не им понася гледката на няколко червени кръвни телца. — Като клатеше глава, той се зае отново да захваща с хемостати кървящите кръвоносни съдове.
Помощната сестра счупи една ампула под носа на Джордж и острият мирис на амоняк бързо го върна в съзнание. Белоус се наведе и опипа шията и задната част на главата му. Веднага щом се свести, Джордж се изправи до седнало положение, но не проумяваше къде се намира. Като се досети какво е станало, той се сконфузи.
А междувременно Джонстън продължаваше да мърмори:
— Дяволите да те вземат, Белоус, защо не ми каза, че тия студентчета са абсолютни новаци? Какво ли щеше да се случи, ако хлапето беше паднало върху раната?
Белоус не отговори. Той помогна на Джордж да се изправи постепенно на крака и го държа, докато се увери, че е добре. После махна на групата да напуснат операционна 18.
Точно преди да се затвори вратата, чуха Джонстън да крещи сърдито на единия от младшите специализанти:
— Ти за какво си тук — да ми помагаш или да ми пречиш?…
Понеделник, 23 февруари, 11:15 ч.
Гордостта на Джордж Найлс беше наранена повече от тялото му. Истинска рана той нямаше, но отзад на главата му се образува една доста голяма цицина. Зениците му не промениха размерите си, не се появиха нарушения на паметта. По всичко личеше, че премеждието ще остане без последствия. Случилото се обаче потисна цялата група. Белоус се притесни, защото припадъкът щеше да бъде лош атестат за идеята му да вкара студентите в операционната зала още първия ден. Джордж Найлс беше загрижен да не би инцидентът да предвещава подобна реакция всеки път, когато наблюдава операция. Другите се безпокояха в по-голяма или по-малка степен просто защото в една група отделният индивид донякъде представя групата като цяло. В това отношение Сюзан всъщност не се вълнуваше колкото останалите. Тя беше по-разстроена от внезапната и неочаквана реакция и промяна на отношението у Джонстън и в по-малка степен у Белоус. Държаха се приятелски и се шегуваха, а в следващия момент се озлобиха, ядосани единствено от неочаквания обрат в събитията. Отново я обхванаха предубежденията относно личността на хирурга. Може би първоначалното й впечатление щеше да се окаже вярно.
След като отново облякоха своите дрехи, всички пиха кафе в лекарския офис. „Кафето е прекрасно“, мислеше си Сюзан, като се опитваше да не обръща внимание на гъстия цигарен дим, който се стелеше като смога над Лос Анджелис от метър и половина височина до самия таван. Тя не забелязваше хората в офиса до момента, в който очите й срещнаха втренчения поглед на един бледен мъж, с болнав цвят на кожата. Мотаеше се край мивката в ъгъла. Това беше Уолтърс. Сюзан погледна встрани, а после отново към него, като си мислеше, че той не наблюдава точно нея. Но се оказа обратното. Малките му лъскави очички светеха. Вечната цигара висеше на самия си край в ъгъла на устните му, залепена от засъхнала слюнка. От нея като змия се извиваше нагоре струйка дим. Кой знае защо, той напомняше на Сюзан Гърбушкото от „Парижката света Богородица“, само дето беше без гърбица; една вампирска фигура, която изглеждаше съвсем не на място, но очевидно се чувстваше като у дома си, приютена в хирургичното отделение на Мемориалната болница. Тя се опитваше да не го гледа, но очите й неволно се връщаха към втренчения му поглед, от който й ставаше неловко. Зарадва се, когато Белоус даде знак за тръгване и всички допиха кафето си. Изходът беше близо до мивката и докато групата излизаше от стаята, Сюзан имаше чувството, че върви по линията на втренчения поглед на Уолтърс. Той се изкашля и гърдите му захъхриха.