В този момент системата за повикване, която периодично се включваше, отново светна. На табелата беше изписано: „Д-р Сюзан Уилър да се обади на вътрешен телефон 938, моля“. Пол Карпен сбута Сюзан и й посочи съобщението. Тя доста изненадано погледна към Белоус.
— Това за мен ли беше? — попита недоумяващо. — Беше написано „доктор Уилър“.
— Дадох на сестрите от етажа списък на имената ви, за да ги напишат върху болничните папки и да разпределят пациентите помежду ви. Ще ви викат за кръвните манипулации и всички други занимателни дреболии, които изискват повече време.
— Доста ще ми е неловко, докато свикна с обръщението „доктор“ — каза Сюзан, докато се оглеждаше за най-близкия телефон.
— Ами свиквайте, защото така ще ви търсят. Не е замислено като жест към вас. Идеята е пациентите да ви възприемат по-лесно. Не крийте, че сте студенти, но не го афиширайте. Някои пациенти не биха ви позволили да ги докоснете, ако знаят, че сте студенти; ще викат и пищят, че ги използват като морски свинчета. Както и да е, отговорете на повикването, доктор Уилър, после ще ни настигнете. Щом свършим тук, качваме се в заседателната зала на десетия етаж.
Сюзан отиде до бюрото и набра 938. Белоус я наблюдаваше как прекосява стаята. Почти неволно отбеляза, че под бялата престилка се крие чувствена натура. Белоус с бързи темпове се поддаваше на притегателната сила на Сюзан Уилър.
Понеделник, 23 февруари, 11:40 ч.
След повикването с титлата „доктор Уилър“ Сюзан се почувства нереална и призрачна, подобно на актриса, която играе ролята на лекар. Беше в бяла престилка, а сцената — подходящо мелодраматична. Въпреки това ролята не й допадаше и тя очакваше всеки момент да я разобличат като измамница.
Сестрата от другия край на линията говореше делово и по същество:
— Тук е нужно да се включи система. Операцията се позабави и анестезиологът иска да раздвижим течностите в пациента.
— Кога желаете да включа системата? — попита Сюзан, като усукваше телефонния кабел.
— Веднага! — отговори сестрата, преди да затвори.
Групата на Сюзан бе насочила вниманието си към друг пациент. Всички отново се бяха скупчили около бюрото и съсредоточено изучаваха листа „История на заболяването“, който Белоус беше свалил от полицата и държеше пред себе си. Никой не вдигна поглед, докато тя прекосяваше сумрачното интензивно отделение. Стигна до вратата и лявата й ръка обгърна стърчащата нагоре брава от неръждаема стомана. Бавно извърна глава и още веднъж се осмели да погледне към Нанси Грийнли, неподвижна, безжизнена на вид. Отново се смути от неволното болезнено сравнение помежду им. Напусна интензивното отделение с тягостно чувство, но и с известно облекчение.
Облекчението обаче продължи кратко. Докато крачеше бързо по многолюдния коридор, Сюзан започна да се подготвя за следващото малко препятствие. Досега не беше включвала венозна система. Беше взимала кръв от няколко пациенти, включително и от свой колега, но никога не беше включвала венозна система. На теория бе усвоила какво е необходимо, а и знаеше, че може да се справи. В края на краищата трябваше само да прободе с една остра игла някаква тънка кожа и да влезе във вена, като внимава иглата да не излезе от другата страна на кръвоносния съд. Трудностите произтичаха от това, че често вените бяха тънки като спагети, а вътрешният диаметър — съответно още по-малък. Освен това понякога вената не изпъкваше добре на повърхността на кожата и трябваше да се улучи само с опипване.