Като имаше предвид тези трудности, Сюзан знаеше, че дори нещо толкова обикновено като включване на система ще представлява своеобразно изпитание за нея. Най-много я притесняваше това, че ясно ще проличи колко е неопитна, а и пациентът можеше да възроптае и да поиска истински лекар. Пък и в момента не би изтърпяла злобните подигравки на някоя от проклетите сестри.
Когато пристигна в „Пети Биърд“, обстановката беше непроменена, цареше обичайното трескаво оживление. Тери Линкуивист плъзна бегъл поглед към нея, преди да изчезне в манипулационната. Една от сестрите с яркооранжева лента на касинката и избродирано на престилката име: „Сара Стърнс“, й връчи заредена табла и банка с течност.
— Пациентът се казва Бърман. Петстотин и трета стая — каза Сара Стърнс. — Не се притеснявайте за скоростта на изтичане. След няколко минути ще дойда да я регулирам.
Сюзан кимна и тръгна към стая 503. По пътя разгледа таблата, отрупана с всевъзможни принадлежности: венозни игли, катетри, катетри за отчитане на централно венозно налягане и обикновени игли за еднократна употреба. Имаше пакетирани, напоени със спирт тампони, няколко гумени маркучета, които служеха за турникети, и едно електрическо фенерче. Като го гледаше, Сюзан се запита колко ли пъти ще я вдигат посред нощ, за да включи нечия венозна система.
Отмина стая 507, после 505. Когато вратата на 503 започна да придобива все по-ясни очертания, тя зарови из таблата сред венозните игли, докато намери една номер 21 в яркожълта опаковка. Беше виждала, че с такава включват системите. Изкушаваше се да опита с някой от внушителните венозни катетри, но реши да сведе експериментите до минимум, поне при първата си система.
Вратата на стаята бе леко открехната. Сюзан не знаеше дали трябва да почука, или направо да влезе. Хвърли смутено поглед през рамо, за да се убеди, че не я наблюдават, и почука.
— Влезте — каза нечий глас отвътре.
Сюзан отвори вратата с крак, понеже стискаше таблата в дясната си ръка, а банката в лявата. Стаята бе най-обикновена, типична за Мемориалната болница — малка, стара и настлана с квадратни плочки. На мръсния прозорец нямаше пердета. В ъгъла стоеше стар, многократно боядисван радиатор.
Противно на очакванията й пациентът не беше нито стар, нито болнав. Мъжът, подпрян в болничното легло, беше млад и съвсем здрав на вид. Тя бързо прецени, че е на около трийсет години. Носеше обичайното болнично облекло и се беше завил с чаршафа до кръста. Имаше тъмна и много гъста коса, сресана назад от двете страни на слепоочията му така, че покриваше горната част на ушите. Тясното интелигентно лице имаше загар, въпреки че беше зима. Носът му беше остър, а ноздрите широко отворени, сякаш непрекъснато поемаше дълбоко въздух. Сюзан прецени, че има атлетична фигура. Беше обгърнал свитите си колене с ръце и нервно мачкаше пръсти, сякаш бяха премръзнали. Колкото и да се стараеше да изглежда спокоен, тя веднага усети тревогата му.
— Не се притеснявайте, влизайте направо. Тук е като на оживена гара — засмя се Бърман. Усмивката му трепна и изчезна. Явно приветстваше прекъсването на напрегнатото очакване да бъде извикан за операция.
Сюзан влезе и си позволи само един бегъл поглед към Бърман в отговор на усмивката му. После бутна вратата в първоначалното й положение, постави таблата в долния край на леглото и окачи банката върху стенда до главата на пациента. Съзнателно отбягваше погледа му и се чудеше защо е толкова млад, здрав и явно съзнателно контролиращ всичките си способности. Тя, разбира се, би предпочела някой столетник в безсъзнание.
— Само не нова инжекция! — възкликна Бърман с донякъде пресилена уплаха.
— Страхувам се, че е точно това — промълви Сюзан, като отвори пакета с тюбинга и вкара дебелата игла в банката на стенда. Остави малко от течността да изтече надолу по тръбичката, преди да затвори спирателното кранче. После вдигна очи и откри, че Бърман се е втренчил напрегнато в нея.
— Вие лекар ли сте? — попита я той с недоверие.