Надвеси се над металните перила. Надолу погледът й стигна до мазето, а нагоре — дотам, докъдето спираловидното стълбище се виждаше в изкривен план. Тя изпита леко безпокойство. Мрачните рушащи се стени като че ли настъпиха към нея и пробудиха някакъв атавистичен страх. Може би й напомниха за един често повтарящ се през детските й години сън. От дълго време не беше го сънувала, но го помнеше добре. Не се отнасяше за стълбища, но й въздействаше по същия начин. Тя се движеше през тунел, чиито причудливи зигзаги все повече й пречеха да продължи напред. Никога не успяваше да стигне до края му в съня си, макар това да й се струваше особено важно.
Въпреки тягостната атмосфера Сюзан продължаваше да слиза стъпало след стъпало. Бавните й стъпки отекваха с метален звук. Беше сама. Наблизо нямаше жива душа и това й даде възможност да поразмисли необезпокоявана. Макар и за кратко, успя да забрави, че е в болница.
Срещата с Бърман все повече я объркваше. Престана да се тревожи от липсата на професионализъм в поведението си, защото в действителност той не беше неин пациент. Бяха я извикали просто да извърши една дребна манипулация. Това че той беше пациент, имаше значение само защото доведе до случайното им запознанство. Но Сюзан не беше сигурна, че е точна в преценките си. Като стигна до площадката на третия етаж, поспря, преди да продължи надолу.
Бе реагирала по женски. По ред необясними причини беше изпитала към Бърман естествено, първично влечение. И то толкова силно, че я окуражи и успокои. През първите две години на следването си тя действително беше започнала да забравя, че е жена. В разговора си с Бърман беше определила себе си с думата „безполова“ просто защото се беше наложило в момента да потърси точен израз за това, което изпитваше.
Сюзан продължи да слиза по следващите стъпала. За първи път събитията я бяха принудили да размишлява върху една тенденция, която се развиваше от години. Тя се питаше дали — ако бяха извикали Карпен вместо нея, а Бърман беше също толкова привлекателна жена — Карпен би реагирал като представител на мъжкия пол. Сюзан се спря отново, като преценяваше тази хипотетична ситуация.
От опит реши, че има голяма вероятност Карпен да се държи по същия начин. Отново забави крачка. Но ако беше вярно, че един мъж би се държал по подобен начин, защо за нея да е по-различно? И защо ли всъщност я занимаваше това?
Имаше нещо друго, освен спорния въпрос за медицинската етика. Бърман я беше накарал да се почувства жена. Изведнъж тя осъзна, че най-голямата разлика между нея и Карпен е един неин стремеж. И двамата искаха да станат лекари; да действат и да мислят като лекари и околните да ги възприемат като такива. Но при Сюзан имаше и нещо друго. Тя искаше също да бъде жена; да се чувства като жена, да я възприемат и уважават като жена. Когато започна да следва медицина, знаеше, че е избрала професия, в която преобладават мъже. Това беше едно предизвикателство на избора й. Никога не си беше представяла, че медицината ще й попречи да постигне обществена реализация. Академичният курс нямаше да я затрудни. Но следващата стъпка щеше да бъде по-тежка, като неотбелязан на картата път. А Карпен? Е, за него обществената роля беше лесна. Той беше мъж в признато мъжка роля. Това, че се занимаваше с медицина, му помагаше да се чувства като мъж. Единствената му грижа бе да укрепва собствената си убеденост, че е лекар. А Сюзан трябваше да се увери, че е и лекар, и жена.
На втория етаж я посрещна надпис с едри букви: „ОПЕРАЦИОННО ОТДЕЛЕНИЕ: Влизането на външни лица забранено“. Но той беше излишен. За ужас на Сюзан вратата се оказа заключена. Богатото й въображение тутакси заключи всички врати на стълбището и тя се озова в един тесен затвор с високи зидове. Тази мимолетна мисъл беше съвсем нелепа. „Уилър, прекаляваш!“, каза тя на глас, за да си вдъхне смелост. Бързо слезе на първия етаж. Вратата се отвори лесно и тя се озова сред прииждащата тълпа.
Сюзан взе асансьора и се върна пред входа на интензивното. Необходима беше сила, за да се задвижи и отвори широко тежката врата.
Тя отново пристъпи в ада на интензивното. Една от сестрите вдигна поглед към нея, но после отново се наведе над електрокардиограмата на бюрото пред себе си. Сюзан огледа залата, отново поразена от бездушната обстановка, липсата на гласове и дори движение, освен това от светлинните сигнали на мониторите, които следваха безкрайните си траектории. Тук се намираше и Нанси Грийнли, неподвижна като статуя, една грешка на медицината, жертва на техниката. Сюзан се питаше какъв е бил животът й, кого е обичала. Всичко беше изчезнало само заради някакво обикновено менструално смущение, заради един обикновен кюртаж.