Тя с мъка отмести поглед от Нанси Грийнли и установи, че групата й вече е напуснала интензивното отделение, вероятно за да участва в главната визитация. Едновременно с това си даде сметка колко неловко се чувства тук. Тягостната атмосфера и сложната техника заличиха следите от еуфорията след включването на системата. Въображението й стигна дотам, че тя се замисли какво би станало, ако в нейно присъствие неочаквано се случи нещо с някой от пациентите. Ами ако очакваха от нея да вземе съдбоносно решение, което да съответства на бялата й престилка и непотребните лекарски слушалки в джоба й?
За да овладее пристъпа на паника, Сюзан дръпна силно вратата и избяга в коридора. Измина разстоянието до асансьора, озадачена от различието между факт и измислица, между мит и действителност, между представата на хората за обучението по медицина и истинската му същност.
Спомни си казаното от Белоус за главната визитация на десетия етаж. Натисна съответния бутон и се остави да я изтикат в дъното на асансьора. Чувстваше се ужасно. Кабината, претъпкана от човешки същества, сполетени от всевъзможни беди, спираше на всеки етаж. Беше горещо и задушно; на всичко отгоре един пътник пушеше въпреки очебийния знак за забрана. Хората не се поглеждаха, втренчили очи в светлинката, която преминаваше през обозначените цифри. И Сюзан правеше същото, като едва изтрайваше бавното отваряне и затваряне на вратите.
На деветия етаж тя стремително си проправи път към вратата на асансьора. На десетия с облекчение се измъкна от претъпканата кабина.
Мигновено се озова в съвсем друга обстановка. Тук имаше килими, а върху гладките стени, наскоро боядисани с полулакова боя, играеха отблясъци. Позлатени рамки украсяваха портретите на бивши величия от Мемориалната болница в техния академичен блясък, допълнен от шивашкото изкуство. По целия коридор имаше удобни столове, а между тях бяха пръснати масички в стил „Чипъндейл“. Върху тях имаше най-различни лампи, а тук-там — подредени купчини списания „Ню Йоркър“.
Надписът срещу асансьора упъти Сюзан към заседателната зала. Докато вървеше надолу по коридора, тя надничаше към стаите. Това бяха личните кабинети на някои от светилата в Мемориалната болница. По продължение на целия коридор имаше само няколко пациенти. Те четяха, чакаха и вдигаха поглед към нея, когато минаваше край тях. Лицата им бяха еднакво безизразни.
В края на коридора се намираше кабинетът на завеждащия хирургията д-р Х. Старк. През открехнатата врата Сюзан успя да зърне двете секретарки, които енергично блъскаха на машините си. Точно срещу кабинета, от другата страна на коридора, имаше второ стълбище. В дъното над две летящи махагонови врати светеше надпис: „Лекцията е започнала“.
Сюзан влезе в залата и тихо затвори след себе си. Светлините бяха изгасени и минаха няколко минути, докато свикне с тъмнината. Насочен светлинен сноп открояваше диапозитив на човешки бял дроб. Сюзан едва различи силует с показалка в ръка, който описваше детайлите на снимката.
В полумрака тя започна да различава редовете столове и тези, които седяха на тях. Залата беше десетина метра широка и петнайсетина дълга. Подът имаше съвсем лек наклон към подиума, издигнат на две стъпала височина. Прожекционната техника бе скрита с професионален усет, но светлинният сноп, който излизаше от нея, се виждаше от край до край благодарение на кълбата тютюнев дим. Дори и на тъмно Сюзан успя да разбере, че заседателната зала е нова, добре проектирана и разточително обзаведена.
Следващият цветен диапозитив представляваше микроскопски профил и в залата стана сравнително по-светло. Сюзан успя да забележи Найлс с изпъкналата подутина на тила, седнал току до пътеката. Тя стигна до съответния ред и го потупа по рамото. Бяха й запазили място. Тя се промъкна край Найлс и Феъруедър и седна до Белоус.
— Лапаротомия3 ли правихте, или включвахте система? — наведен към нея, саркастично прошепна той. — Нямаше ви повече от половин час.