— Казвам се Бърман. Шон Бърман. — Той си спомни съвсем ясно процедурата при постъпването си. Вместо да мине бързо и лесно, тя беше отчайващо заплетена поради административната бъркотия в болницата.
— Бърман? Сигурен ли сте, че трябва да дойдете точно днес? — добронамерено го попита силно гримираната администраторка с маникюр в черно.
— Да, сигурен съм. — Той се чудеше на черния лак, който го накара да осъзнае, че болниците са своеобразни монополи. В един конкурентен бизнес някой разумно би предупредил администраторката да не носи черен лак.
— Ами съжалявам, но нямам вашите документи. Ще трябва да поседнете, докато се оправя с другите пациенти. После ще се обадя в приемната и веднага ще ви обслужа.
Това беше първата от серията неуредици, които съпътстваха постъпването му в болницата. Той седна и зачака. Голямата стрелка направи една пълна обиколка, преди да приключи всичко.
— Бихте ли ми дали талона си за рентген? — попита го млад, болезнено слаб лаборант.
Бърман беше чакал повече от четирийсет минути, преди да го повикат.
— Нямам такъв талон. — Бърман преглеждаше документите, които му бяха дали.
— Не е възможно. Всички постъпващи имат.
— Но аз нямам.
— Трябва да имате.
— Казвам ви, че нямам.
Въпреки явното огорчение нелепата процедура при постъпването в известен смисъл бе изиграла положителна роля. Бе ангажирала съзнанието му изцяло и изместила на заден план мисълта за предстоящата операция. Но като се озова в стаята си, където нерядко чуваше стенания, достигнали до него през открехнатите болнични врати, Шон Бърман бе принуден да посрещне открито очакващото го преживяване. Още по-трудно бе да не забелязва хората с превръзки и дори с тръбички, които стърчаха загадъчно от места по човешкото тяло, където нямаше естествени отвори. Веднъж попаднал сред болничното обкръжение, отричането на реалното престана да действа като резултатна психологическа защита.
Бърман опита и друга тактика — „формиране на реакция“, както биха се изразили психиатрите. Отдаде се на мисълта за предстоящата операция, докато поне привидно свикне с нея.
— Аз съм диетолог и бих желала да обсъдим какво меню ще изберете — каза пълна жена с бележник върху малка дъска за писане, която беше почукала рязко, преди да влезе. — Предполагам, че сте тук за някаква операция.
— Операция ли? — усмихна се Бърман. — Ами правят ми поне веднъж в годината. Хоби ми е.
Диетоложката, лаборантът и изобщо всеки, който влизаше при него, ставаше слушател на безгрижните му коментари по повод предстоящата операция.
До известна степен този метод за психическа защита бе успешен поне до утрото на събитието. Събуди се в 6:30 ч. от някакъв шум на дрънчаща в коридора количка. Колкото и да опитва, не можа отново да заспи. Невъзможно му беше да чете. Времето минаваше тягостно бавно, но все пак неумолимо наближаваше единайсет, когато беше планирана операцията. Стомахът му беше започнал да стърже от глад.
В 11:05 вратата на стаята се отвори с трясък. Пулсът му се ускори. Беше една от сестрите.
— Ще има закъснение, мистър Бърман.
— Закъснение ли? И колко още ще чакам? — Бърман се насилваше да бъде учтив. Агонията на очакването вземаше своя данък.
— Не мога да ви кажа. Трийсет минути, час… — Сестрата вдигна рамене.
— Но защо? Вече умирам от глад.
В действителност Бърман не беше гладен, а твърде възбуден.
— Операционната е задръстена. Ще дойда по-късно да ви дам предоперативните лекарства. Сега просто почивайте.
Сестрата излезе. Бърман остана с отворена уста, готов за нов въпрос, за още стотина въпроса. Да почива? Ама че късмет! Всъщност до появата на Сюзан той цяла сутрин непрекъснато се бе обливал в студена пот — страхуваше се от всяка следваща минута и едновременно с това искаше времето да тече по-бързо. На няколко пъти бе усетил безпокойство и се беше запитал дали тревогата му отговаря на сериозността на очакваната лекарска намеса. Ако наистина беше така, никога не би могъл да се подложи на действително тежка операция. Той се опасяваше, че ще го боли, че обещаното подобрение от 98% може да се окаже заблуда, че ще трябва да носи гипс няколко седмици след операцията. За упойката не се безпокоеше. Ако изобщо мислеше за нея, то по-скоро се притесняваше, че може да не го приспят напълно. Не желаеше местна анестезия. Предпочиташе да не усеща нищо.