Бърман не се безпокоеше за възможните усложнения, нито пък за своята тленност, защото все още беше твърде млад и здрав. Ако беше помислил за тези неща, би се поколебал дали да се подложи на операция. Това открай време си му беше недостатък — да не забелязва гората заради отделните дървета. Веднъж проектът му за една сграда, спечелил награда за архитектура, беше отхвърлен от местния градски съвет само защото не подхождаше на околната среда. За щастие Бърман не подозираше какво е сполетяло Нанси Грийнли.
Сюзан Уилър му се яви като звезда в облачна нощ. В неговото свръхвъзбудено състояние на тревога тя бе дух, дошъл да му помогне да прекара времето и да го успокои. Беше направила дори нещо повече — отвлече мислите му от собственото му коляно и скалпела. Беше се вглъбил в нейните обяснения и твърде краткото й откровение. Дали защото беше привлекателна или пък явно умна, или просто защото самият той бе емоционално податлив, но остана очарован и доволен и се чувстваше безкрайно по-добре, докато слизаше с асансьора към операционната зала. Сети се, че инжекцията на мис Стърнс навярно също е допринесла за това му състояние, защото започна да усеща леко замайване.
— Сигурно виждате доста хора, които отиват на операция — легнал по гръб с ръце под главата каза Бърман на санитаря, когато асансьорът наближи втория етаж.
— Ъхъ — неопределено отвърна санитарят, като си чоплеше ноктите.
— Оперирали ли са ви някога тук? — попита Бърман, като се наслаждаваше на спокойствието и безчувствеността, които обхващаха крайниците му.
— Не. Никога не бих се оперирал тук — отсече санитарят и погледна към етажния индикатор. Асансьорът плавно спря на втория етаж.
— Защо не?
— Видял съм прекалено много, струва ми се — отговори санитарят, като го избутваше в коридора.
Докато го закарат до операционната предзала, Бърман вече беше обхванат от щастливо опиянение. Инжекцията, направена по нареждане на анестезиолога, д-р Норман Гудман, беше един кубик инновар — сравнително нова комбинация от изключително силни реактиви. Бърман се опита да заговори жената на съседната количка, но езикът не му се подчини и той се изсмя на безплодните си усилия. Опита се да закачи една минаваща край него сестра, но не успя и отново се изсмя. Времето престана да го интересува, а мозъкът му вече не запомняше какво става.
Долу в операционната нещата се развиваха добре. Пени О’Райли, вече дезинфекцирана и в стерилен операционен екип, беше внесла и подредила на стенда инструментите, от които се вдигаше пара. Мери Абрузи, помощната сестра, бе донесла пневматичния турникет.
— Само един остана, доктор Гудман — каза Мери, като натискаше с крак педала, за да изравни височината на операционната маса с тази на количката.
— Напълно сте права — каза одобрително д-р Гудман. Той остави няколко капки да изтекат на пода, за да изчезнат мехурчетата от системата. — Този случай ще приключи бързо. Доктор Спалек е един от най-пъргавите хирурзи, които познавам, а пациентът е млад и здрав. Обзалагам се, че до един часа ще излезем оттук.
Доктор Норман Гудман бе щатен служител в Мемориалната болница от осем години, а в Медицинския институт работеше по съвместителство. Имаше си лаборатория на четвъртия етаж в сградата на Хилман, където държеше голям брой маймуни. Интересите му бяха свързани с разработката на нови концепции за анестезията посредством селективен контрол върху различни мозъчни зони. Той предвиждаше, че опиатите ще бъдат усъвършенствани до такава степен, че да станат достатъчно специфични, за да се променя самата ретикуларна формация. По този път щеше да се намали количеството им, необходимо за контролиране на анестезията. Всъщност само преди няколко седмици той, заедно с асистента си в лабораторията, д-р Кларк Нелсън, се беше натъкнал на едно производно на бутирофенона, което беше забавило електрическата активност само в ретикуларната формация на една маймуна. Съвсем съзнателно си беше наложил да не се поддава на излишен ентусиазъм толкова рано, особено когато резултатите са от едно-единствено животно. Но по-късно резултатите се бяха възпроизвели. До момента беше изследвал осем маймуни и всички бяха реагирали по един и същ начин.
Д-р Гудман би предпочел да зареже всичко останало и да посвети всяка минута в денонощието на новото си откритие. Беше нетърпелив да пристъпи към по-изтънчени опити с опиата, особено върху хора. Д-р Нелсън беше дори още по-нетърпелив и оптимистично настроен. Д-р Гудман доста трудно успя да го разубеди да не пробва върху себе си една малка субфармакологична доза.