Но д-р Гудман знаеше, че истинската наука почива на основата на ревностна методология. Трябваше да се напредва бавно, но обективно. Необмислените опити, твърдения или разкрития на постигнатото можеха да са пагубни за всички заинтересовани. Ето защо д-р Гудман трябваше да обуздава ентусиазма си и да се съобразява с нормалното си разписание и задължения. Иначе би трябвало да разгласи откритието си, а поне засега нямаше такова желание. И тъй, в понеделник сутринта той трябваше „да подава газ“, казано на професионален жаргон. Или по-точно — да посвети известно време на клинична анестезия.
— По дяволите! — рече д-р Гудман и се изправи. — Мери, забравил съм да донеса ендотрахеална тръба. Бихте ли изтичали до стаята ми за една от осми размер?
— Ей сега — каза Мери Абрузи и бързо се запъти към вратата.
Д-р Гудман разграничи фитингите на газовите линии на кислорода и райския газ и ги включи в източниците на стената.
Шон Бърман бе последният му случай за 23 февруари 1976 година. През този ден той вече беше анестезирал безпроблемно други трима пациенти. Една сто и двайсет килограмова жена, надута от газове и с камъни в жлъчката, беше единственият потенциален проблем. Д-р Гудман се беше опасявал, че тази огромна маса затлъстяла тъкан би могла да поеме такива големи количества анестетик, та излизането от упойка да се окаже трудно. Но нищо подобно не се случи. Въпреки че операцията продължи по-дълго от очакваното, пациентката се събуди бързо и екстубацията беше извършена почти незабавно след завързването на последния кожен шев.
Другите два случая бяха най-обикновени — оголване на вена и хемороид. Последният случай на д-р Гудман, Бърман, беше за менисектомия на дясното коляно и той очакваше да бъде в лабораторията си най-късно до 1:15 часа. Всеки понеделник сутрин д-р Гудман благодареше на щастливата си звезда, че се е оказал достатъчно предвидлив и е развивал изследователските си наклонности. Намираше клиничната анестезия за много досадна — твърде лесна, твърде шаблонна и страшно скучна.
Единственият начин да не се побърка от досада през тези понеделнишки сутрини, обичаше да казва той на съседа си, беше, като разнообразява непрекъснато техниката си на работа, за да осигурява храна на мозъка си и да го принуждава да мисли, а не просто да блуждае. Ако нямаше противопоказания, предпочиташе балансирана анестезия, което значеше, че не се налага да дава на пациента някаква свръхдоза от което и да е вещество, а по-скоро да балансира нуждите с няколко различни. Невролептичната анестезия беше любимият му метод, защото в някои отношения тя представляваше един предтеча, макар и в най-груб вид, на анестетиците, които той търсеше.
Мери Абрузи се върна с ендотрахеалната тръба.
— Мери, вие сте прелест — каза й д-р Гудман, като проверяваше дали е подготвил всичко. — Мисля, че сме тип-топ. Какво ще кажете, да вкараме пациента, а?
— С удоволствие. Няма да обядвам, докато не приключим с този случай. — И Мери Абрузи излезе за втори път.
Тъй като при Бърман не бяха отбелязани противопоказания, Гудман реши да проведе невролептична анестезия. Знаеше, че Спалек, като повечето хирурзи-ортопеди, не се интересува от вида упойка. „Просто го приспете достатъчно дълбоко, за да мога да поставя проклетия турникет, това е всичко, което искам от вас.“ Така обикновено отговаряха ортопедите на въпроса кой анестетик биха предпочели.
Невролептичната анестезия е един балансиран метод. На пациента се дава силен невролептичен реагент (транквилант) заедно със силен аналгетик (или нещо обезболяващо). Странично действие и на двете вещества е да предизвикват сън. От позволените за употреба средства д-р Гудман предпочиташе дроперидол и фентанил. След тях пациентът се приспиваше с пентотал и сънят му се поддържаше с райски газ. За парализиране на скелетната мускулатура и необходимата за хирурга релаксация се използваше кураре. По време на операцията се вкарваха съответни количества от невролептика и аналгетика за поддържане на необходимата степен на анестезия. През цялото време пациентът трябваше да бъде наблюдаван внимателно, а на д-р Гудман това му харесваше. Когато беше зает, времето му минаваше по-бързо.
Вратата на операционната се отвори. Мери Абрузи тикаше количката на Бърман, а един санитар й помагаше.
— Ето ви бебето, доктор Гудман. Спи дълбоко.
Свалиха преградите за ръцете.
— Хайде, мистър Бърман. Време е да се прехвърлим на масата. — Мери Абрузи разтърси леко рамото му. Той успя да отвори само наполовина очи. — Трябва да ни помотаете, мистър Бърман.