— Нямам никаква представа — отговори д-р Гудман. — Но вие свършвайте. Искам да събудя това момче.
— Може би мониторът нещо не е в ред — опита се да бъде оптимистка Мери Абрузи.
Специализантът завърши кожните шевове. Д-р Гудман настоя да забавят с няколко минути изпускането на турникета. Когато го направиха, пулсът леко се увеличи, после отново стана нормален.
Специализантът започна да гипсира крака на Бърман. Д-р Гудман продължи да го обдишва, като наблюдаваше непрекъснато монитора. Сърцето поддържаше нормален ритъм. В промеждутъците между компресите на обдишващия мях той се опита да отрази случилото се в протокола по анестезията. Когато гипсовата отливка беше завършена, д-р Гудман зачака да види дали Бърман ще започне сам да диша. Нямаше никакво усилие от негова страна, затова д-р Гудман продължи да го обдишва. Погледна часовника. Беше 12:45 ч. Чудеше се дали да даде нещо за противодействие на фентанила, за да се опита да освободи дишането, което явно бе потиснато от него. В същото време му се щеше да намали лекарствата на Бърман до минимум. Собствената му лепкава от пот кожа живо му напомняше, че Бърман не е обикновен случай.
Той се питаше дали Бърман започва да излиза от упойка, въпреки че не диша самостоятелно. Реши да провери рефлекса на клепача, за да разбере. Нямаше реакция. Вместо да поглади клепача, д-р Гудман го повдигна и забеляза нещо много странно. Обикновено фентанилът, като други силни наркотици, свиваше силно зениците. А тези на Бърман бяха огромни. Черното почти изпълваше ясната роговица. Той посегна и взе миниатюрното си фенерче. Насочи лъча в окото на Бърман. Рубиненочервеното отражение проблесна, но зеницата не помръдна.
В пълно недоумение д-р Гудман повтори опита си още два пъти. Направи го и за трети път, преди той самият да припадне. На глас каза само две думи: „Боже господи!“.
Понеделник, 23 февруари, 12:34 ч.
За Сюзан Уилър и четиримата студенти щурмът към асансьора съвпадна напълно с предварителните им представи за силните усещания, които предлага клиничната медицина. Имаше нещо страшно драматично в това неудържимо търчане. Стреснатите пациенти, които седяха и небрежно прелистваха стари списания „Ню Йоркър“, докато чакаха да бъдат прегледани, прибираха крака по-близо до столовете си при вида на панически препускащата група. Те се заглеждаха в тичащите фигури, които стискаха писалки, фенерчета химикалки, стетоскопи и други принадлежности, за да не изхвърчат от джобовете им.
Когато групата се изравнеше с някой пациент и го отминеше, той извръщаше глава след нея, за да я проследи с поглед. Всеки предполагаше, че това са група лекари, извикани за спешен случай, и за пациентите беше успокояващо да видят колко добросъвестно откликват те. Мемориалната болница беше знаменито нещо.
Пред асансьора настъпи моментно объркване и забавяне. Белоус непрекъснато натискаше бутона „Надолу“, сякаш малтретирането на пластмасовото копче щеше да докара по-бързо металната кабина. Етажният индикатор над всяка врата навеждаше на мисълта, че асансьорите не си дават много зор, издигат се бавно от етаж на етаж, като свалят и качват пътници с обикновеното си бавно темпо. За такива спешни случаи до тях имаше телефон. Белоус грабна слушалката от вилката и набра централата, но никой не вдигна. Обикновено минаваха пет минути, преди операторите в Мемориалната болница да успеят да отговорят на повикване.
— Шибани асансьори! — Белоус натисна бутона за десети път. Погледът му се стрелна към знака „Изход“ над стълбището, после отново към етажния индикатор над асансьора. — По стълбите! — каза решително той.
Един подир друг всички се спуснаха към стълбището и започнаха дългото въртеливо слизане от десетия до втория етаж. Спиралата изглеждаше безкрайна. Прескачаха по две-три стъпала наведнъж, като се държаха плътно вляво, и постепенно групата започна да се разкъсва. Минаха шестия етаж, после петия. На четвъртия предпазливо забавиха ход в тъмното заради липсващата електрическа крушка. После възобновиха темпото.
Феъруедър започна да изостава и Сюзан го задмина от вътрешната страна.
— Да пукна, ако знам за какво търчим — изпъхтя той, когато тя мина край него.
Сюзан успя да отмахне косата от лицето си и да я закрепи зад дясното си ухо. „Докато Белоус и останалите са начело, нямам нищо против да потичам. Искам да видя какво става, но не и да пристигна първа.“
Феъруедър премина към по-спокоен ход и бързо изостана. Сюзан наближаваше площадката на третия етаж, когато чу Белоус да блъска по затворената врата на втория. Той изкрещя с всичка сила някой да отвори вратата. Гласът му се издигна нагоре по стълбището и отекна странно, с някакво бълбукащо ехо. Докато Сюзан завие на последната площадка, вратата на втория етаж се отвори, Найлс я задържа пред нея и тя влезе в коридора. От постоянното завиване наляво по стълбите беше малко замаяна, но не се спря. Като следваше другите, връхлетя право в интензивното отделение.