— Както вече споменах, вземането на артериална кръв е същото като на венозна — смени темата Белоус. Той усети, че Сюзан му действа обезкуражаващо, и търсеше начин да се наложи. — Изолирате артерията, брахиална, радиална или феморална, няма значение коя, изолирате със средния пръст и показалеца, ето така… — Белоус вдигна лявата си ръка и протегна показалеца и средния си пръст, като имитираше палпирането на артерия. — Щом артерията попадне между пръстите ви, ще почувствате пулса. После по усет насочвате иглата вътре. Най-добре е да оставите артериалното налягане да напълни спринцовката. По този начин ще избегнете въздушните мехурчета, които понякога променят стойностите.
Той влезе гърбом в залата за следоперативно събуждане, като продължаваше да показва с жестове техниката на вземане на артериална кръв.
— Важни са две неща: спринцовката да е хепаринизирана, за да не се съсири кръвта, и второ, след изваждането на иглата мястото трябва да се натиска поне пет минути. Ако забравите това, пациентът може да получи страхотен хематом.
Залата за следоперативно събуждане се стори на Сюзан подобна на интензивната с тази разлика, че тук беше по-светло, по-шумно и пълно с хора. Помещението побираше 15–20 легла. Край всяка от обозначените секции имаше вградено в стената оборудване, което включваше монитори, наконечници за различни газове и централна вакуум аспирация. Повечето места бяха заети от високи легла с вдигнати странични прегради. Във всяко от тях имаше пациент с току-що направена превръзка. Банките с течности за венозно вливане висяха на гроздове по стойките като грозни плодове на дървета без листа.
Пристигаха нови пациенти, а други напускаха. Това непрекъснато движение предизвикваше задръствания.
Хората, които работеха тук, бяха свикнали с обстановката и разговаряха свободно помежду си. Понякога дори се смееха. Но се чуваха и стонове, а в едно детско легло до офиса на сестрите някакво бебе хленчеше, но никой не му обръщаше внимание. Около някои легла се тълпяха лекари и сестри, улисани в оправянето на стотици преплетени пластмасови тръбички. Едни от лекарите бяха в изпомачкани операционни екипи, изцапани с всякакви секрети, най-често с кръв. Други бяха в дълги бели, старателно колосани престилки. Мястото беше оживено — кръстопът на пациенти, болнична документация, движение и разговори.
Нетърпелив да се освободи от предстоящата задача, Белоус се запъти към регистратурата, която заемаше стратегическо място в центъра на голямата стая. В отговор на неговото запитване му връчиха табла с хепаринизирана спринцовка и му посочиха едно от леглата вляво срещу вратата, през която бяха влезли.
— Защо ли не го направя този път аз, а вие — следващия — предложи той.
Сюзан кимна в знак на съгласие и го последва към леглото. Хората около пациента им пречеха да го видят. Отляво край леглото имаше няколко сестри и двама лекари в операционни екипи. Висок негър в дълга бяла престилка стоеше отдясно. Когато Белоус и Сюзан се приближиха, стана ясно, че той говори, въпреки че същевременно регулираше респиратора.
Сюзан веднага долови напрежението. И двамата лекари в операционни екипи очевидно бяха много загрижени. По-дребният, д-р Гудман, видимо трепереше. Другият, д-р Спалек, беше стиснал зъби в сърдита гримаса и дишаше шумно, сякаш бе готов да се нахвърли върху първия, който се изпречи на пътя му.
— Трябва да има някакво обяснение — изръмжа вбесеният Спалек. Той хвана маската, която все още висеше завързана на шията му, и със силно дръпване скъса връзките й. После я запрати на пода. — Не искам прекалено много, струва ми се! — изсъска той и се обърна да си върви.
Блъсна се в Белоус, който по чудо успя да задържи малката табла, без да падне нещо от нея. Не последва никакво извинение от страна на д-р Спалек. Той прекоси залата, и с трясък отвори вратите към коридора.
Белоус отиде направо от лявата страна на леглото и остави таблата. Сюзан се приближи предпазливо, като наблюдаваше израженията на останалите. Негърът в бялата престилка се изправи и тъмните му очи проследиха разгневения д-р Спалек. Веднага й направи впечатление внушителният му вид. Прочете името му: Д-р Робърт Харис. Беше висок повече от метър и осемдесет. Тъмната му коса беше оформена в стилна прическа. Безупречната му светлокафява кожа блестеше, а лицето му излъчваше странна смесица от интелигентност и първичност. Движенията му бяха толкова спокойни, че изглеждаха съзнателно забавени. Когато Спалек излезе, той се обърна отново към респиратора до леглото, при което погледът му се плъзна край лицето на Сюзан. Дори да беше я забелязал, той с нищо не го показа.