— Какво използвахте за премедикация, Норман? — запита Харис, като внимателно произнасяше всяка дума. Имаше смекчен тексаски акцент, ако такова нещо изобщо е възможно.
— Инновар — каза Гудман. Гласът му беше неестествено висок, чак дрезгав от напрежение.
Сюзан се придвижи към мястото край леглото, където беше стоял Спалек. Тя се загледа в съсипания човек до себе си — д-р Гудман беше блед, сплъстената му от пот коса беше залепнала на челото. Понеже го наблюдаваше точно в профил, Сюзан забеляза, че носът му е възголям. Приковани в пациента, дълбоко разположените му очи не мигваха. Погледът й се плъзна към пациента и се спря върху китката, която Белоус подготвяше за манипулацията. Неестествено разширени, очите й се стрелнаха обратно към лицето, което беше разпознала. Бърман!
Вместо приятното загоряло лице, което Сюзан си спомняше от срещата им в стая 503 само преди час и половина, сега то беше пепеляво. Кожата на скулите бе силно опъната. От лявата страна на устата стърчеше ендотрахеалната тръба. На долната устна се беше образувала корица от някакъв засъхнал секрет. Очите му бяха съвсем леко отворени. Десният му крак беше в гипс.
— Какво му е? — попита Сюзан, като погледна Харис, а после Гудман. — Какво се е случило? — Тя говореше развълнувано, без да мисли. Беше усетила, че нещо не е наред, и реагира импулсивно.
Белоус се изненада от въпросите й и вдигна очи към нея, със спринцовка в дясната ръка. Харис бавно се изправи и се обърна да я погледне. Гудман не отмести поглед от пациента.
— Всичко е напълно нормално — каза Харис с произношение, което предполагаше пребиваване в Оксфорд по някое време в миналото му. — Кръвно налягане, пулс, температура, всичко е в нормални граници. Но очевидно сънят под упойка толкова му е харесал, че е решил да не се събужда.
— Още един ли? — Белоус се обърна към Харис, загрижен, че ще го натоварят с друг проблемен пациент като Нанси Грийнли. — Как изглежда електроенцефалограмата?
— Вие пръв ще узнаете. — В тона на Харис се долови саркастична нотка. — Назначена е.
Сюзан схващаше бавно, понеже чувствата и надеждата бяха по-силни от разума й в момента. Но изведнъж всичко й стана ясно.
— Електроенцефалограма ли? — попита загрижено тя. — Искате да кажете, че е като пациентката долу, в интензивното? — Тя поглеждаше ту Бърман, ту Харис, а накрая се обърна към Белоус.
— Коя е тази пациентка? — попита Харис, като вземаше протокола по анестезията.
— Злополучният кюртаж — каза Белоус. — Сигурно си спомняте, беше преди седмица, двайсет и три годишно момиче.
— Да се надяваме, че не е същото, но май започва да прилича на него.
— Каква беше анестезията? — Белоус повдигна десния клепач на Бърман и се вгледа в силно разширената зеница.
— Невролептична, с райски газ — каза Харис. — На момичето беше халотан. Ако клинически проблемът е един и същ, то той не е породен от анестетика. — Харис вдигна поглед към Гудман. — Защо дадохте този допълнителен кубик инновар към края на операцията, Норман?
Д-р Гудман не отговори веднага. Д-р Харис повтори името му.
— Стори ми се, че пациентът започва да излиза от упойка — изведнъж се отърси от транса си Гудман.
— Но защо инновар в самия край на операцията? Не би ли било по-разумно да е само фентанил?
— Вероятно. Трябваше да използвам само фентанил. Но инноварът ми беше подръка и си мислех, че един кубик не е чак толкова много.
— Не може ли да се направи нещо? — В гласа на Сюзан се долавяше отчаяние. В съзнанието й се редуваха образът на Нанси Грийнли и откъслеци от неотдавнашния й разговор с Бърман. Тя ясно си спомняше неговата жизненост, така остро контрастираща с восъчнобледата безжизнена фигура пред нея.
— Каквото и да е, вече е направено — каза с категоричен тон Харис и върна протокола на Гудман. — Сега ни остава да видим дали изобщо ще се възстанови някаква мозъчна дейност. Зениците са силно разширени и не реагират на светлина. Меко казано, това не е добър признак. Вероятно в обширни участъци е настъпила мозъчна смърт.
Сюзан почувства, че започва да й се повдига. Тя потръпна и това чувство премина, но беше замаяна. И най-вече отчаяна до безнадеждност.
— Това е прекалено — изведнъж каза тя, явно поддала се на чувствата си. Гласът й трепереше. — Нормален здрав мъж, с някакъв дребен периферен проблем, да свърши като… като мекотело. Боже мой, това не може да продължава. Двама млади хора за по-малко от две седмици. Подобен риск е недопустим. Защо завеждащият анестезиологията не затвори отделението? Нещо сигурно не е в ред. Абсурдно е да се допуска…