— Хайде, Нанси — каза Глория, — искам да се смъкнете малко надолу и да поставите краката си ето тук. — Тя прихвана краката на Нанси под коленете и ги повдигна последователно върху стойките от неръждаема стомана. Чаршафът се събра между краката на Нанси и бедрата й се оголиха. Крайният плот на операционната маса бе спуснат надолу и чаршафът се плъзна на пода. Нанси затвори очи и се опита да не си представя как изглежда в тази поза. Глория се постара да покрие корема й с чаршафа, който се надипли между краката й и покри окървавения й, наскоро обръснат перинеум.
Нанси правеше усилия да запази спокойствие, но не успяваше да овладее растящата напрегнатост. Колкото и да се стараеше, чувството на благодарност бе изцяло изместено от необясним гняв.
— Не съм сигурна, че държа на тази операция — обърна се тя към д-р Билинг.
— Всичко върви чудесно — каза той с добре заучено съчувствие, докато проверяваше точка 18 от списъка си. — Ще заспите ей сега. — Държеше една спринцовка и я почукваше леко, от което мехурчетата въздух изскачаха нагоре. — Ще ви поставя малко пентотал. Не чувствате ли, че се унасяте?
— Не — отговори Нанси.
— Ами трябваше да ми кажете.
— Не знаех какво очаквате да чувствам.
— Всичко е наред сега — каза д-р Билинг и придърпа апарата близо до главата й. С привично умение прикрепи спринцовката към трипътния клапан на венозната система. — Сега искам да ми преброите до петдесет, Нанси.
Той очакваше, че тя няма да прехвърли петнайсет. Всъщност д-р Билинг изпитваше известно удовлетворение, когато наблюдаваше как пациентът заспива. Това му доказваше отново и отново валидността на научния метод, караше го да се чувства могъщ — сякаш направлява мозъка на пациента. Нанси обаче не беше податлива. Въпреки желанието й да заспи, мозъкът й несъзнателно се бореше срещу наркотика. Тя все още броеше на глас, когато д-р Билинг й постави допълнителна доза пентотал. Стигна до двайсет и седем, преди двата грама от препарата да успеят да я приспят. В 7:24 ч. на 14 февруари 1976 година Нанси Грийнли заспа за последен път.
Д-р Билинг не подозираше, че тази здрава млада жена ще бъде първото му сериозно усложнение. Той беше уверен, че изцяло владее положението. Почти беше приключил със списъка. През маската Нанси вдишваше смес от халотан, райски газ и кислород. Към венозната система бяха добавени два кубически сантиметра двупроцентов разтвор на сукцинилхолинов хлорид, за да се предизвика парализа на цялата скелетна мускулатура. Това щеше да улесни поставянето на ендотрахеалната тръба и в същото време да позволи на д-р Мейджър да извърши бимануален преглед, за да изключи евентуална яйчникова патология.
Ефектът от сукцинилхолина се прояви почти незабавно. Отначало се забеляза незначително потрепване на лицеви и коремни мускулчета. Когато кръвообращението разнесе упойката по цялото тяло, мускулите и техните разклонения се деполяризираха и настъпи пълна парализа на скелетната мускулатура. Гладките мускули, като сърцето, не се влияеха от наркотика и мониторът продължи да издава ритмичния си звук.
Езикът на Нанси се вдърви и се отметна назад, с което попречи на дишането. Но това нямаше значение. Мускулите на гръдния кош и корема също бяха парализирани и опитите за дишане спряха. По химически състав наркотикът се различава от курарето на диваците по Амазонка, но има същото въздействие и Нанси би могла след пет минути да умре. Дотук обаче всичко беше наред. Д-р Билинг изцяло владееше положението. Ефектът беше очакван и желан. Външно спокоен, но с изострена бдителност, той постави маската за наркоза и посегна за ларингоскопа — точка двайсет и две от неговия списък. С помощта на лопатката той изтегли езика напред, заобиколи белия епиглотис и успя да стигне до трахеята. Гласните струни бяха раздалечени, парализирани също като останалите скелетни мускули.
Д-р Билинг бързо пръсна някакъв анестетик в трахеята и постави ендотрахеалната тръба. Ларингоскопът издаде характерното метално щракване, когато сгъна лопатката му към дръжката. С помощта на малка спринцовка той изду маншета на ендотрахеалната тръба, за да осигури изолация. После бързо прикрепи края на гумения маркуч, без маската, към свободния край на ендотрахеалната тръба. Щом притисна обдишващия мях, гръдният кош на Нанси започна да се издига равномерно. Д-р Билинг го прислуша със стетоскопа и остана доволен. Интубацията, както се очакваше, мина съвсем гладко. Той контролираше напълно дишането на пациентката. Регулира притока на халотан, райски газ и кислород и установи желаното съотношение. С няколко ивици лейкопласт закрепи ендотрахеалната тръба. После нагласи дебита на венозната система. Сърцето му позабави ритъм. Д-р Билинг не го показваше, но винаги беше много напрегнат по време на интубация. С парализиран пациент човек трябваше да работи бързо и точно.