Телефонът под нетърпеливата му ръка продължаваше да мълчи. Той припряно набра операторката от системата за повикване и й каза да потърси д-р Сюзан Уилър. Постави слушалката и пак зачака. Минутите се нижеха, а телефонът не звънеше. Белоус започна да си мисли, че вероятно нещата няма да вървят съвсем гладко със Сюзан. Възможно бе дори да откаже да излезе с него. Ами ако вече си имаше някого? Мислено прокле всички жени и си каза, че ако иска да бъде разумен, трябва да се откаже от тази идея. В същото време виждаше в Сюзан едно предизвикателство за своя амбициозен дух. Представи си плавната извивка от кръста към ханша й. Реши да изпрати още едно повикване.
Джералд Кели беше чистокръвен ирландец, въпреки че живееше в Бостън, а не в Дъблин. Макар и на петдесет и четири години, червеникаворусата му коса беше гъста и къдрава. Лицето му беше така румено, сякаш покрито с театрален грим, най-вече по изпъкналите скули.
Най-забележителното нещо у Кели, особено в профил, беше огромното му шкембе. Всяка вечер три бутилки тъмно пиво допринасяха за внушителните му размери. През последните няколко години, когато Кели се намираше във вертикално положение, токата на колана му беше в хоризонтално.
Джералд Кели работеше в Мемориалната болница от петнайсетгодишна възраст. Беше започнал в отделението по поддръжката, по-точно в парното, а сега отговаряше за цялата инсталация. Благодарение на дългия си опит и технически способности той познаваше енергийното захранване на генератора на болницата в детайли. Всъщност знаеше на пръсти устройството на цялата инсталация и сградата. На това дължеше своя пост, а и заплатата от 13 700 долара годишно. За болничната управа той беше незаменим и ако бе повдигнал въпрос, щяха да му плащат и повече. Но явно и двете страни бяха доволни от условията.
Джералд Кели седеше зад бюрото си в машинното отделение на приземния етаж и прелистваше заявките. Разполагаше с осем души, които се опитваше да разпредели според нуждата и възможностите. Всякаква работа по генератора Кели вършеше сам. Заявките пред него бяха съвсем обичайни, включително и повредата на канализацията в сестринския офис на четиринайсетия етаж, която редовно се запушваше веднъж седмично. Кели подреди поръчките в последователността, в която трябваше да се изпълнят, и започна да разпределя хората си.
Грохотът в машинното беше силен, особено за непривикнал човек, но слухът на Кели бе чувствителен към промените на шума. Ето защо, когато до ушите му достигна издрънчаване от удар на метал о метал, което се чу откъм главното електрическо табло, той обърна глава. Повечето хора не биха забелязали този звук сред другите механични шумове. Тъй като той не се повтори, Кели се върна към административната си работа. Не обичаше бумащината, която работата му изискваше. Би предпочел да отиде да оправи сам мивката на четиринайсетия етаж. Все пак разбираше, че и организация е необходима, за да върви работата. Нямаше как да се заеме сам с всичко.
Дрънченето се повтори, и то по-силно отпреди. Кели отново се обърна и огледа мястото около електрическото табло зад главните котли. Зае се пак с книжата, но усети, че стои вторачен пред себе си и се опитва да разбере какво би могло да причини особения шум, който беше чул. Този остър металически резонанс беше твърде необичаен. Накрая любопитството му надделя и той тръгна към главния котел. За да се приближи до електрическото табло, което беше до шахтата с тръбопроводите, издигащи се нагоре в сградата, той трябваше да заобиколи котела. Реши да мине отдясно, защото можеше да провери и клапаните. Това не беше необходимо, защото системата бе изцяло автоматизирана с обезопасителни механизми и автоматично изключващи се релета. Но Кели постъпи така по навик, възникнал още в дните, когато котелът трябваше да бъде проверяван всяка минута. Той заобиколи, вперил очи в системата, и мислено се възхити на отличната й компактност в сравнение с времето, когато беше започнал работа в болницата. Като вдигна очи към електрическото табло, замръзна на място, с несъзнателно вдигната за самозащита дясна ръка.
— Господи, изплашихте ме до смърт! — на пресекулки изрече Кели и отпусна ръката си надолу.
— И аз бих казал същото — отговори слабият мъж в сиво-кафява униформа.
Ризата му беше разкопчана горе и се виждаше, че носи моряшка фланелка, която напомни на Кели за офицерите от флотата, където бе служил по време на войната. Левият му горен джоб беше издут от писалки, малки отвертки и една линия. Над джоба беше избродирано: „Течен кислород, Инкорпорейтид“.