— Нямах представа, че има някой друг тук — каза Кели.
— Аз също — каза мъжът в униформата.
Двамата се изгледаха за момент. Мъжът държеше в ръка боядисана в зелено метална бутилка с прикрепен към отвора прибор за измерване изтичането на газа. Отстрани беше написано „Кислород“.
— Името ми е Даръл — рече непознатият. — Джон Даръл. Съжалявам, че ви изплаших. Проверявам кислородните линии чак до централния резервоар. Всичко изглежда чудесно. Всъщност тъкмо излизам. Бихте ли ми показали най-прекия път?
— Разбира се. През тези летящи врати нагоре по стълбището до главния коридор. После по избор — Нашуа стрийт е надясно, Козуей стрийт — наляво.
— Много ви благодаря — каза Даръл и се отправи към вратата.
Кели го проследи, докато излезе, и после се огледа в недоумение. Не можеше да си представи как Даръл е успял да влезе незабелязано. Кели не предполагаше, че до такава степен може да се задълбочи в проклетите си книжа.
Той отиде до бюрото си и се зае отново с работа. След няколко минути се сети за нещо друго, което го обезпокои. В котелното нямаше кислородни линии. Той си каза, че трябва да попита Питър Баркър, заместник на административния директор за тези проверки на кислородните линии. За беда Кели не запомняше нищо друго, освен технически подробности.
Понеделник, 23 февруари, 15:36 ч.
Под облачната си покривка този ден Бостън се радваше на оскъдна слънчева светлина. Към 15:30 ч. над града вече падаше здрач. Нужно бе въображение, за да допусне човек, че над облаците свети същата онази шест хиляди градусова огнена звезда, която през лятото размеква асфалта по Бойлстън стрийт. В унисон с чезнещото слънце температурата беше спаднала до -7°С. Над града се носеше вихрушка от ситни кристалчета. Външните лампи в пасажите, свързващи сградите в болницата, бяха запалени от почти половин час.
Откъм осветената библиотека навън изглеждаше тъмно като в рог. По законите на конвекцията лъхащият от големия прозорец в дъното хладен въздух отпращаше към тавана топлината, излъчвана от съскащите радиатори. Това студено течение беше първото нещо, което започна да изтръгва Сюзан от нейната вглъбеност.
Както при подготовката на много академични изпити, тя си даде сметка, че колкото повече чете за състоянието на кома, толкова по-малко знае. Темата бе далеч по-обширна, отколкото изглеждаше на пръв поглед и обхващаше много дисциплини, изискващи медицинска специализация. Може би най-обезкуражаваща от всичко бе липсата на ясно тълкуване по въпроса какво е „да си в съзнание“; можеше да се нарече състояние, противоположно на безсъзнанието. Определението на едното се състоеше в отричане на другото. Такъв един затворен кръг беше пародия на логиката. Сюзан трябваше да приеме факта, че медицината не е достатъчно напреднала, за да определи точно състоянието „в съзнание“. Всъщност пълното съзнание и пълното безсъзнание (кома), изглежда представляваха двата противоположни края на един непрекъснат спектър, който включва междинни състояния като объркване и унес. Ето защо неточните, ненаучни термини представляваха повече признание за невежество, отколкото лошо формулирани определения.
Въпреки терминологичната сложност Сюзан беше наясно с абсолютната разлика между нормалното съзнание и комата. През този ден тя бе наблюдавала и двете състояния при един и същи пациент… Бърман. И въпреки неточното определение не липсваше информация относно комата. Под заглавие „Внезапно настъпила кома“ Сюзан започна да изпълва с дребния си почерк страница след страница от своя бележник.
Вниманието й беше насочено най-вече към причините. Тъй като науката все още не бе решила кой точно аспект от функцията на мозъка е разстроен, Сюзан трябваше да се задоволи с изброяване на различни фактори. Това, че я интересуваше нарушението в съзнанието или комата с внезапно начало, й помогна да постесни кръга на изследването. Темите за проучване непрекъснато се разрастваха. Тя отново прегледа списъка с причините, които бе отбелязала до този момент:
„Травма = сътресение, комоцио и контузия
Хипоксия = ниско ниво на кислорода в кръвта
1) механична
задушаване
нарушена проходимост на дихателните пътища