— Бихме могли да го наречем „синдром на свободната Уилър“ — позволи си тя да се посмее на собствения си ентусиазъм.
— Господи! — Белоус обхвана главата си с ръце. — Какво въображение! Дотук добре. Наивността има известно право на волност. Но, Сюзан, това е реална жизнена ситуация, в която имаш специфични задължения. Все още си само студентка по медицина — едно нисше изображение на тотемния стълб. По-добре се стегни и отдай дължимото на обучението си по хирургия, иначе ще загазиш, повярвай ми. Отпускам ти още един ден, при условие че се появиш за първата визитация. След това ще работиш върху проучването в свободното си време. А сега, ако ми потрябваш, ще те търся като доктор Уийлс вместо Уилър. Така че отговори на повикването, разбрано?
— Разбрано — погледна го прямо тя. — Ще отговоря, ако направиш нещо за мен.
— Какво?
— Извади тези статии и ги преснимай. Ще ти дам парите по-късно. — Тя подхвърли списъка на Белоус, скочи от стола и се втурна навън, преди той да успее да отговори.
Оказа се, че листът в ръцете му съдържа трийсет и седем статии от списания. Познаваше библиотеката като петте си пръста и лесно откри томовете; отбеляза с листче всяка статия. Занесе първите няколко на бюрото и каза на момичето да преснима посочените статии, като прибави цената на услугата към библиотечната му такса. Даваше си сметка, че отново го използват, но нямаше нищо против. Беше му отнело само десет минути. Щеше да си ги върне с лихва.
А за другото се беше оказал прав — тя имаше възпламеняваща фигура.
Понеделник, 23 февруари, 17:05 ч.
Докато казваше на Белоус, че честотата на кома след анестезия в Мемориалната болница е сто пъти по-висока от средния процент в страната, Сюзан осъзна, че прави изчисленията си въз основа на шестте случая, които Харис бе споменал при своето избухване. Тя трябваше да провери тази цифра. Ако в действителност се окажеше по-висока, щеше да разполага с по-силен аргумент за своя интерес към проблема. Освен това трябваше да научи имената на жертвите на кома, за да издири папките им „История на заболяването“. Тя си даваше сметка, че повече от всичко друго са й нужни сигурни данни.
Наложително бе да получи достъп до централния компютър. Харис не би й предоставил имената на пациентите, беше сигурна в това. Белоус би могъл да се добере до тях, но само при добра мотивировка. А това не беше толкова лесно. Сюзан чувстваше, че е най-добре сама да се опита. Слава богу, беше и изкарала уводния курс по компютри още в колежа. Беше се уверила в ползата от тези умения по най-неочаквани поводи. Нуждата от въпросната информация беше само още един пример.
Компютърният център заемаше целия последен етаж в крилото на Харди. Много хора се шегуваха относно символичното положение на компютъра — над всичко останало в болницата, придало нов смисъл на фразата „с малко помощ отгоре“.
Вратата на асансьора се отвори плавно към фоайето на осемнайсетия етаж. Сюзан знаеше, че ще трябва да импровизира, ако иска да успее. Отвъд фоайето тя виждаше през стъклените врати приемната пред главния компютър. Мястото приличаше на банка. Единствената разлика беше, че тук се обменяше информация, а не валута.
Тя влезе в приемната и се отправи към писалищния плот, който продължаваше по цялата стена вдясно. Тук-там в удобни столове, тапицирани с едро синьо кадифе, се бяха разположили разни хора, които попълваха заявки или просто очакваха изпълнението на поръчката си. Щом вратата се отвори, всички вдигнаха поглед, но бързо се върнаха към своята работа. Без следа от несигурност Сюзан взе една от бланките за заявки. Привидно съсредоточена върху нея, тя огледа стаята.
В дъното, на около четири метра от нея, се намираше огромно бяло бюро. Над него висеше надпис „Информация“. До такава степен отговаряше на истината, че я накара да се усмихне. Мъжът зад бюрото седеше неподвижно, горделиво усмихнат. Беше около шейсетгодишен, топчест и спретнат. През друга стъклена врата зад него се виждаха проблясващите терминали на самия компютър. Докато Сюзан изучаваше бланката пред себе си, мъжът зад бюрото прие няколко заявки. Всеки път той внимателно преглеждаше попълнените данни и ги записваше на езика на компютъра в долната част на бланката. Проверяваше и възложителя, като звънеше в съответното отделение, освен ако не познаваше подателя лично. Накрая поставяше бланката — или няколко, прикрепени заедно — във „входящата“ кутия на бюрото си и казваше на подателя кога да очаква информацията в зависимост от предимството, което даваше на заявката.