Лоис Макмастър Бюджолд
Комар
ГЛАВА 1
Последните сребристи лъчи на истинското слънце на Комар се скриха от погледа зад ниските хълмове на западния хоризонт. Влачейки се подире му в небесния свод, отразеният огън на слънчевото огледало пламтеше в ярък контраст с потъмняващата, преливаща във виолетово синевина. Когато за пръв път зърна шестоъгълната конструкция откъм повърхността на Комар, Екатерин веднага я оприличи на гигантски орнамент от Зимния празник, закачен в небето като снежинка, направена от звезди, блага и внушаваща утеха. Сега стоеше на балкона с изглед към централния градски парк на купол „Серифоза“, вперила изучаващ поглед в несиметричните пръски светлина. Снежинката искреше измамно на фона на прекалено тъмното небе — три от шестте й диска не светеха въобще, а централният седми изглеждаше опушен и мътен.
Беше чела, че древните земяни смятали промените в обичайното движение по небето — комети, нови, падащи звезди — за предсказващи бедствия поличби, било природни или политически. Сблъсъкът отпреди две седмици между един превозващ руда товарен кораб за вътрешносистемни полети и слънчевото огледало, което допълваше получаваната от Комар слънчевата енергия, определено и съвсем буквално си беше бедствие, най-вече за половин дузината комарци от поддържащия екип на огледалната станция, които бяха загинали при катастрофата. А оттогава целият механизъм сякаш работеше на забавен каданс, макар засега това да не се беше отразило видимо на херметично запечатаните куполи, които приютяваха населението на планетата. В парка група работници монтираха допълнително осветление върху високи трегери. Явно аварийните мерки от подобен характер в произвеждащите храна оранжерии вървяха към приключване, щом бяха отделили работна ръка и оборудване за декоративна задача като тази. Не, напомни си тя, в купола нито един представител на растителния свят не изпълняваше единствено декоративна функция. Всяко растение имаше своя мъничък дял в биологичното равновесие, което поддържаше живота тук. Куполните паркове щяха да оцелеят под топлите грижи на своя партньор в симбиозата — човека.
Извън куполите, в крехките плантации, които се опитваха да биотрансформират цял един свят, положението беше съвсем различно. Бяха й известни данните — редовна тема за разговор по време на вечеря от две седмици насам — за загубите в проценти на слънчева енергия в зоната на екватора. За дните, натегнали от зимни мъгли — в което не би имало нищо лошо, ако не се отнасяше за цялата повърхност на планетата, и които се точеха еднообразно… докога? Кога щяха да приключат ремонтните работи? Кога щяха да започнат, по-точно? За саботаж, ако беше саботаж, щетите бяха необясними. За полусаботаж — два пъти по-необясними. „Ще опитат ли пак?“ Ако въобще съществуваха те, ако се касаеше за ужасяваща злонамереност, а не за ужасяващ инцидент.
Тя въздъхна, обърна гръб на гледката и включи прожектора, който бе инсталирала, за да помогне на собствената си балконска градинка. Някои от бараярските растения, които отглеждаше, бяха особено докачливи на тема светлина, така че тя провери силата й с прибора и премести две саксии с еленова стъпка по-близо до прожектора, после нагласи таймерите. Обикаляше кутиите, проверяваше температурата и влагата на пръстта с чувствителните си опитни пръсти и поливаше по малко, където преценеше за необходимо. Замисли се дали да не внесе стария си скелит-бонзай вътре, за да му осигури по-контролирани условия, но тук, на Комар, всъщност нямаше „вън“ в нормалния смисъл на думата. Почти година, откакто не беше усещала вятър в косите си. Потръпна от странно усещане за съпричастие с трансплантираната екология отвън, жадна за светлина и топлина, задушаваща се в една отровна атмосфера… „Глупачка. Престани. Имаме късмет, че сме тук.“
— Екатерин! — стресна я приглушеният вик на съпруга й, долетял някъде от вътрешността на жилищната кула.
Тя подаде глава през вратата.
— На балкона съм.
— Слез долу!
Екатерин прибра градинарските си инструменти в кутията, затвори капака, запечата прозрачните врати след себе си и забърза през стаята, по коридора и надолу по спиралното стълбище. Тиен стоеше нетърпеливо до двойната врата, през която се излизаше от апартамента им в коридора на сградата. Държеше комуникатор.
— Току-що се обади вуйчо ти. Кацнал е на космодрума. Ще ида да го прибера.
— Само да взема Николай и ще дойдем с теб.
— Не си прави труда — ще ме чака при шлюза на станция „Запад“. Каза да те предупредя, че води гост. Още един ревизор — каза го така, сякаш му е нещо като помощник. Но каза и да не се притесняваш, щели да хапнат каквото имало. Изглежда, мисли, че ще ги нахраним в кухнята или нещо такова. Боже! Двама имперски ревизори! Защо въобще ти трябваше да го каниш?