Петизмерната аномалия при скок дори не се забелязваше с обикновени средства откъм триизмерното пространство и не би трябвало да се отрази по никакъв начин на влекача, дори ако той беше минал право през централния й вихър. Влекачът се използваше единствено за вътрешносистемни полети, не беше оборудван с неклинови тръби и не можеше да извършва скокове. И все пак… точката за скок беше там. За разлика от всичко останало.
Майлс потри тила си и извика доклада за аутопсията.
Зловещо, както винаги. Беше пилотирала комарка, към петдесетте. Може да беше бараярски сексизъм, но труповете на жени винаги го бяха притеснявали повече от труповете на мъже. Смъртта беше най-злонамереният унищожител на човешкото достойнство. И той ли бе изглеждал толкова уязвим и оголен, след като го бе покосил снайперисткият огън? По трупа на жената личеше обичайната последователност — бе премазан, декомпресиран, облъчен и замръзнал — всичко това беше типично за катастрофите в дълбокия космос. Едната ръка бе откъсната, по-скоро в началото на сблъсъка, отколкото по-късно, ако се съдеше по кадрите в близък план на ефекта на замръзване при течностите, изтекли от крайника. Поне смъртта й беше била бърза. Майлс имаше достатъчно опит в полза на обратното, за да добави „и почти безболезнена“. В замръзналите й тъкани не бяха открити следи от забранени наркотици или алкохол.
Наред с шестте си окончателни доклада комарският лекар, направил аутопсията, бе включил и една бележка, в която искаше да знае дали има позволението на Майлс да освободи телата на шестимата членове на екипа по поддръжка на огледалото и да ги предаде на семействата им. Боже, нима не го бяха направили вече?
Като имперски ревизор, от него не се очакваше да ръководи това разследване, а само да наблюдава и да докладва за него. Не искаше самият факт на присъствието му да смазва инициативността на останалите. Веднага изпрати нареждане да освободят телата.
После зачете шестте доклада. Бяха по-подробни от предварителния, който бе прегледал току-що, но не криеха изненади. Беше стигнал дотам, че копнееше за някаква изненада, за нещо, каквото и да било, отвъд „Космически кораб избухва безпричинно, убива седем души“. Да не говорим за астрономическата цифра, на която възлизаха материалните щети. След три преглътнати доклада и символичната закуска, изпълваща стомаха му с носталгия, си позволи кратък период на умствено възстановяване.
Докато чакаше гаденето да премине, заразглежда разсеяно информационните файлове на мадам Ворсоасон. Файлът, озаглавен „Виртуални градини“, му прозвуча добре. Тя сигурно нямаше да възрази, ако той си направеше една виртуална разходка из тях. „Водна градина“ го съблазни окончателно и той я извика на видеоплочата.
Както бе предположил, файлът съдържаше програма за пейзажно оформление. Човек можеше да погледне от всякакъв ъгъл и разстояние — от миниатюрен изглед отгоре до увеличено подробно изображение на всяко отделно растение, можеше и да програмира разходка по алеите на градината на всякакво ниво. Той избра своето собствено, някъде, хм, под метър и петдесет. Отделните растения се развиваха според реалистичната програма, която взимаше предвид светлината, влагата, гравитацията, хранителните вещества и дори атаките на виртуални вредители. Градината беше запълнена около една трета с експериментални подредби на различни видове трева, теменужки, острица, водни лилии и хвощ. В момента страдаше от мощен взрив на водорасли. Цветовете и формите изчезваха внезапно по протежение на незавършените краища, сякаш нашествие от някаква непозната сива геометрична вселена бе на път да я погълне цялата.
Любопитството му се събуди и, в най-добрия стил на ИмпСи, той слезе в поднивото на програмата и потърси равнищата на активност. Откри, че най-използваният напоследък е озаглавен „Бараярска градина“. Качи се обратно на ниво изображение, избра отново собствения си ръст и влезе.
Не беше градина с хубави земни растения, разположена на удобно за целта, известно място на Бараяр. Беше градина, изградена изцяло и единствено от местни видове, нещо, което той не би сметнал за възможно и още по-малко за красиво. Винаги бе намирал еднообразните им червеникавокафяви оттенъци и ниските им разкривени стъбла, в най-добрия случай, досадни. Единствените бараярски растения, които бе в състояние да познае и назове без колебание, бяха онези, към които беше силно алергичен. Но мадам Ворсоасон бе използвала някак формите и натюрела, за да създаде хармония в червеникавокафяво. Камъни и течаща вода ограждаха в рамки различните растения — близо до земята се разстилаше бордюр от гъст карминеночервен любовен сърбеж покрай високи талази трева-бръснач, която, както го бяха уверили веднъж, не била трева от ботаническа гледна точка. Никой не оспорваше частта с бръснача обаче. Ако се съдеше по популярните им имена, изгубените бараярски колонисти не бяха обичали много растителния свят на новия си дом — дяволски бурен, кокоша пъпка, козя напаст… „Красиво е. Как е успяла да го направи красиво?“ Никога не беше виждал нещо подобно. Може би човек просто се раждаше с този усет за красивото — както и с идеален тембър на гласа, друго нещо, с което той не можеше да се похвали.