В имперската столица Ворбар Султана имаше една малка и глуповата градска градина в края на пресечката край замъка Воркосиган, на мястото на друга стара господарска къща, която отдавна бяха съборили. Малкият парк бе заравнен по-скоро от съображения за сигурността на лорд-регента, живеещ в съседство, отколкото по някакви естетически съображения. Нямаше ли да е прекрасно, ако се заменеше с по-голяма версия на тази великолепна и в същото време изящна градина, която да създаде у гражданите вкус към собственото им планетарно наследство? Дори ако се наложеше да минат години, докато израсте.
Предназначението на виртуалната градинарска програма бе да се избегнат изяждащите време и средства дизайнерски грешки. Но ако единствените градини, които можеш да имаш, трябва да се побират в ръчния ти багаж, тя можеше да се превърне в хоби сама по себе си. И със сигурност беше по-чиста и по-лесна за поддържане от реалния си вариант. И все пак… защо ли му се струваше, че виртуалната градина едва ли радва Екатерин повече, отколкото холоизображението на вечеря, която не можеш да изядеш?
„А може би просто я мъчи носталгия по дома.“ Той неохотно излезе от файла.
По навик следващата му стъпка бе да отвори финансовата й програма за един бърз анализ. Оказа се, че файлът съдържа домакинския й баланс. Бюджетът, с който поддържаше дома си, бе доста свит, като си имаше предвид каква заплата би трябвало да получава администратор Ворсоасон. Седмичният бюджет беше направо оскъден. За ботаническото си хоби тя харчеше доста по-малко, отколкото подсказваха резултатите. Други хобита, други пороци? Следата, която оставяха парите, като правило разкриваше най-вярно истинската природа на хората. ИмпСи наемаше най-добрите счетоводители в империята, за да изнамерят хитроумни начини да прикрият собствените й дейности именно по тази причина. Харчеше дяволски малко за дрехи, освен за тези на Николай. Майлс беше чувал свои познати да се оплакват колко е скъпо да облечеш едно дете, но това тук наистина минаваше всички разумни граници… чакай, парите не бяха похарчени за облекло. Средства, отклонени от няколко места, неизменно се вливаха в една малка частна сметка, озаглавена „Николай, лечение“. Защо? Като подопечни на бараярски бюрократ, работещ на Комар, медицинските им такси не се ли покриваха от империята?
Той извика сметката. Годишните спестявания от домакинския й бюджет не възлизаха на нищо впечатляващо, но моделът на прехвърлянето им беше неизменен до натрапчивост. Озадачен, той излезе от файла и извика целия програмен списък. Търсеше нещо, за което да се хване.
Един файл, към края на списъка, нямаше име. Той го извика моментално. Оказа се, че е единственият документ в комтаблото й, който изискваше кодова дума за достъп. Интересно.
Работната програма на таблото беше от най-опростения и евтин вид за широко потребление. Кадетите в ИмпСи разфасоваха подобни програми като загряващо упражнение. На свой ред Майлс усети убождането на носталгията. Слезе в поднивото и за пет-шест минути го накара да изплюе кодовата си дума. „Дистрофия на Ворзон?“ Виж, точно за тази парола едва ли би се сетил веднага, каквато и мнемонична техника да използваше.
Рефлексите надвиха растящото му неудобство. Даде команда за отваряне на файла, като в същото време със закъснение си помисли: „Вече не работиш за ИмпСи. Не би трябвало да вършиш такива работи.“
Файлът съдържаше статии, достатъчни за цял университетски курс по медицина, събрани от всички възможни бараярски и галактически източници, върху едно от редките и непроучени бараярски генетични заболявания. Дистрофията на Ворзон се бе появила в периода на Изолацията, предимно, както подсказваше и името й, сред ворската каста, макар да не бе диагностицирала като мутация преди завръщането на галактическата медицина. Първо, при нея липсваха външните белези, благодарение на които, хм, той например би се озовал с прорязано гърло още при раждането си. Тази болест се развиваше в по-зряла възраст, започвайки с объркващо разнообразие от леки симптоми и завършвайки с умствен срив и смърт. В по-дивия свят на бараярското минало носителите на болестта често бяха срещали смъртта си по други причини, след като бяха родили или създали деца, но преди симптомите да се изявят. Лудостта се предаваше в немалко семейства — „Включително и сред някои от скъпите ми ворски предци“ — и по други причини, така че късното начало често се бъркаше с нещо друго. Гадна работа, откъдето и да я погледнеш.