„Но вече се лекува, нали?“
Да, макар и срещу много пари — това се дължеше на факта, че се срещаше рядко, а евтини бяха само услугите за масово потребление. Майлс прегледа набързо статиите. Симптомите бяха податливи на различни скъпи биохимични буламачи, които изтръгваха и заместваха увредените молекули. Ретрогенетичното окончателно лечение беше достъпно на по-висока цена. Е, почти окончателно лечение — бъдещото потомство при всички случаи трябваше да бъде сканирано за заболяването, за предпочитане по време на зачатието и преди да го мушнат в утробния репликатор, заместващ бременността.
Нима малкият Николай не беше износен в утробен репликатор? Боже, не бе възможно Ворсоасон да е настоял жена му — и детето му — да рискуват с опасностите на старомодното телесно износване, нали? Само малка част от най-консервативните стари ворски семейства все още се придържаха към него — обичай, върху който собствената му майка изливаше най-язвителната критика, която Майлс бе чувал да излиза от устата й.
„Какво става тук, по дяволите?“ Той стисна устни. Ако, както излизаше от файловете, Николай носеше, или имаше подозрение, че носи дистрофията на Ворзон, то единият или и двамата му родители също я имаха. Откога знаеха за това?
Внезапно си даде сметка за нещо, което трябваше да забележи много по-рано, още в първия момент, когато му бе натрапена илюзията за блажен семеен уют, която Ворсоасон успяваше да внуши. Това винаги беше най-трудното — да видиш липсващите парченца. В случая — липсващите две-три дечица. Няма ли някое малко сестриче за Николай бе, хора? Не, нямаше. „Значи са разбрали най-късно малко след раждането на сина си.“ Каква лична трагедия! „Но той ли е носителят, или тя?“ Надяваше се да не е мадам Ворсоасон. Изтръпваше от мисълта как ведрата й хубост се срива под яростната атака на болестта…
„Защо трябваше да науча всичко това?“
Празното му любопитство бе справедливо наказано. Подобно тъпанарско душене определено не подобаваше на един имперски ревизор, колкото и да се бе сраснало с мисленето на един агент по секретни операции към ИмпСи. Бивш агент. Къде беше останала лъскавата му нова ревизорска неподкупност? Със същия успех можеше да си навре любопитния нос в чекмеджето с бельото й.
Години наред се бе дразнил до смърт от военните правилници, с които бе принуден да се съобразява, докато най-после се бе сдобил с работа, за която не съществуваха писани правила. Усещането, че е умрял и е отишъл в рая, бе продължило около пет минути. Имперският ревизор беше Гласът на императора, неговите очи и уши, а понякога и ръце — чудесно описание, докато не спреш да се кефиш и не си зададеш въпроса какво, по дяволите, означава тази поетическа метафора.
Щеше ли да е полезен тест, ако се запиташе: „Мога ли да си представя Грегор да прави това?“ Външната студенина на Грегор прикриваше почти болезнена срамежливост. Мислите му се оплетоха като пате в кълчища. „Добре, нека променим въпроса: Мога ли да си представя Грегор в кабинета си като император да прави това?“ Кои точно действия, нередни за отделния индивид, бяха законни за един изпълняващ дълга си имперски ревизор? Много, според прецедентите, за които беше чел. Това означаваше ли, че истинското правило гласи: „Прави каквото знаеш, докато допуснеш грешка, а после ние ще ти видим сметката“? Съвсем не беше сигурен, че това му се нрави.
А дори и докато работеше за ИмпСи, ровенето в частните файлове беше запазено за враговете или, в най-лошия случай, за заподозрените. Е, и за бъдещите новобранци. И за неутралните, на чиято територия се очаква да оперираш. И… и… той изсумтя, изпълнен със самопрезрение. Грегор поне имаше по-добри маниери от ИмпСи.
Окончателно объркан, Майлс затвори файловете, изтри всяка следа от вмешателството си и извика следващия доклад от аутопсия. Разгледа внимателно уликите, които успя да събере от частите от разкъсани тела. Смъртта си имаше температура и тя беше дяволски ниска. Спря, колкото да нагласи термостата в стаята с няколко градуса по-нагоре, после продължи.