— Аз нямам предпочитания — съвсем искрено измърмори той.
— Донесох якета… — каза мадам Ворсоасон и им ги раздаде. Тя, съпругът й и Николай облякоха собствените си. Професорът срещна известни затруднения със средните копчета на временно поверената му и принципно принадлежаща на Ворсоасон дреха.
Дебело подплатеното яке, което Екатерин подаде на Майлс, беше нейно — моментално заключи той, воден от аромата, уловен в подплатата. Навлече го и прикри дълбокото вдишване, свирайки нос в яката.
— Благодаря, ще свърши чудесна работа.
Ворсоасон пъхна глава в задното купе, извади дихателни маски и им ги раздаде. Двамата с Вение си имаха свои с имената им, изписани отстрани. Останалите бяха с надпис „посетител“ — една голяма, две средни и една малка.
Мадам Ворсоасон преметна своята през ръката си и се наведе да нагласи маската на Николай, проверявайки нивата на енергийно захранване и кислород.
— Вече ги проверих — каза Ворсоасон. В гласа му се долавяше раздразнение. — Не е необходимо и ти да го правиш.
— О, извинявай — каза Екатерин. Но Майлс, който по навик проверяваше своята, забеляза, че тя довърши проверката преди да се заеме със своята маска. Забеляза го и Ворсоасон. И се намръщи.
След още няколко минути, посветени на дискусия в бетански стил, групата се раздели на две, като Ворсоасон, синът му и професорът се настаниха в предното купе, а Майлс, мадам Ворсоасон и Вение — в задното. Майлс не знаеше дали да се радва, или да съжалява за спътниците, които му се паднаха. Сигурен беше, че е в състояние да завърже приятен, макар и твърде различен разговор с всеки от тях, стига другият да не присъстваше. Всички свалиха маските на вратовете си, така че да не им се пречкат и в същото време да са подръка в случай на нужда.
Излязоха през транспортния шлюз на гаража и колата се издигна във въздуха. Вение се върна към първоначалния си скован професионален лекторски тон, насочвайки вниманието им към различните терени, върху които работеха. От тази скромна височина човек наистина можеше да придобие някаква представа за успехите на местното тераформиране, най-вече по оскъдните земно-зелени петна в падините и по мъхнатите следи от лишеи върху скалите. Мадам Ворсоасон, с лице, залепено към стъклото, задаваше на Вение достатъчно на брой интелигентни въпроси, спестявайки на Майлс усилията в тази посока, за което той й бе изключително благодарен.
— Изненадан съм, мадам Ворсоасон, че при вашия интерес към ботаниката не сте накарали съпруга си да ви намери работа в отдела — каза Майлс след малко.
— О — отвърна тя, сякаш идеята беше нова за нея. — Не бих могла да направя такова нещо.
— Защо не?
— Не би ли било връзкарство? Или някакъв вид сблъсък на интереси?
— Не и ако си вършите работата добре, в което не се съмнявам. В края на краищата, цялата бараярска ворска система разчита на семейните връзки. За нас това не е порок, а начин на живот.
Вение потисна някакъв неочакван звук, навярно сумтене, и погледна Майлс с подновен интерес.
— Защо вие да правите изключение? — продължи Майлс.
— Това ми е само хоби. Нямам достатъчно технически опит. Ще трябва да опресня значително познанията си по химия, и то само като за начало.
— Бихте могли да започнете от най-ниската техническа длъжност — и да посещавате вечерни курсове, за да попълните пропуските в знанията си. За нула време и със собствени сили може да си спечелите работа, която наистина да ви е интересна. Все трябва да наемат някого. — На Майлс със закъснение му хрумна, че ако тя, а не мъжът й, носи дистрофията на Ворзон, може да има основателни причини, поради които не се е хвърлила в едно поглъщащо толкова време и енергия предизвикателство. Усещаше някаква скрита енергия у нея, сякаш бе вързана на възли, заключена, циркулираща в омагьосан кръг, без друг отдушник освен саморазрушението. Страхът от надвисналата болест ли бе направил това с нея? По дяволите, кой от тях я носеше? Предполагаше се, че вече е велик детектив, нали така, значи би трябвало да е в състояние да разреши тази загадка.
Е, лесно можеше да го направи. Само трябваше да постъпи непочтено — да се обади в комарската ИмпСи и да поиска пълна медицинска проверка на домакините си. Просто да размаха вълшебната си ревизорска пръчка и да нахлуе в личния им живот. Не! Всичко това нямаше нищо общо с инцидента със слънчевото огледало. Както показа и тазсутрешното недоразумение с комтаблото й, беше крайно време да започне да разграничава личното от професионалното си любопитство също толкова стриктно, колкото разграничаваше личните си средства от тези, които му отпускаше Империята. Не злоупотребявай — нито с чуждите пари, нито с чуждия живот. Трябваше да си поръча табелка с това мото и да си я закачи на стената да му напомня. Поне парите не го изкушаваха. Подушваше слабия й аромат — телесния и цветните мотиви на парфюма й — на фона на пластмасата, метала и рециклирания въздух…