Но най-вече, трябваше да го признае, просто бе искала да улови отново стария привкус на едно по-щастливо минало, заради самата себе си. Беше живяла с вуйчо си и вуйна си две години след смъртта на майка си и бе учила в Имперския университет под ненатрапчивия им надзор. Животът с професора и професорката й изглеждаше някак не толкова скован, колкото в консервативния ворски дом на баща й в граничното градче на Южния континент, където се бе родила. Навярно защото се бяха отнасяли към нея като към порасналата Екатерин, каквато се бе стремила да бъде, а не като към детето, каквото беше тогава. Беше ги чувствала, с известна доза вина, по-близки от баща си. За кратко всяко бъдеще й бе изглеждало постижимо.
Сетне бе избрала Етиен Ворсоасон, или той я беше избрал… „По онова време този факт те правеше щастлива.“ Беше казала „да“ на брачното споразумение, изработено от бащиния й Баба, при това от все сърце. „Ти не знаеше. Тиен не знаеше. Дистрофия на Ворзон. Никой не е виновен.“
Доветгодишният Николай влезе в кухнята с гръм и трясък.
— Гладен съм, мамо. Може ли да си взема торта?
Тя успя навреме да пресече пътя на бързите пръстчета, устремили се към глазурата.
— Можеш да изпиеш чаша плодов сок.
— Ооо… — Но все пак прие заместителя, лукаво поднесен в една от хубавите винени чаши, подредени в очакване. Изгълта го на един дъх, като подрипваше от крак на крак. Превъзбуден ли бе, или се беше заразил от нервността на родителите си? „Престани да приписваш на детето собствените си чувства“ — каза си тя. Последните два часа Николай бе човъркал съсредоточено моделите си в детската — крайно време беше да се поразкърши.
— Помниш ли дядо Вортис? — попита го тя. — Ходихме му на гости преди три години.
— Помня го. — Детето доизпи последните капки сок. — Заведе ме да разгледам лабораторията му. Мислех, че ще е пълно с епруветки и разни бълбукащи неща, но имаше само големи машини и бетон. Миришеше странно, някак прашно и остро.
— Заради заварките и озона, точно така — каза Екатерин, впечатлена от ясните му спомени. И спаси чашата. — Дай ръка. Искам да видя колко още има да пораснеш. Кученцата с големи лапи стават големи кучета, нали знаеш. — Той протегна ръка към нейната и дланите им се долепиха. Пръстите му бяха само с два сантиметра по-къси от нейните. — Леле мале!
Той й се ухили самодоволно, после се загледа в краката си и размърда пръсти. Палецът на десния му крак се подаваше от дупка в новия му чорап.
Светлата му детска коса потъмняваше, току-виж станала кестенява като нейната. Стигаше й до гърдите, макар да можеше да се закълне, че само преди петнайсетина минути й е бил до кръста. Очите му бяха кафяви като на татко му. Омацаната му ръчичка — къде бе намерил толкова мръсотия под купола? — беше също толкова стабилна, колкото ясни и невинни бяха очите му. „Няма тремор.“
Ранните симптоми на дистрофията на Ворзон бяха измамни — бяха същите като на куп други болести — и можеха да се появят по всяко време, от пубертета до зрялата възраст. „Но не днес и не Николай.“
„Още не.“
Откъм антрето се чу шум и ниски мъжки гласове. Николай се стрелна пред нея. Когато го настигна, той вече се гушеше в прегръдките на набит белокос мъж, който сякаш изпълваше цялото помещение.
— Ох! — Вуйчо й май се канеше да завърти Николай във въздуха, но се спря навреме. — Пораснал си, Ники!
Не се беше променил, въпреки внушаващата си страхопочитание нова титла — същият величествен нос и големи уши, същата измачкана, провиснала туника и твърде широки панталони, които винаги изглеждаха така, сякаш е спал с тях, същият дълбок смях. Остави внук си на облицования с плочи под, някак успя да прегърне племенницата си, която му отвърна крепко, после се наведе и затърси нещо в пътната си чанта.
— Тук май имаше нещичко за теб, Ники… — Николай подскачаше възбудено, а Екатерин се оттегли временно, чакайки реда си.