Това окончателно бе прекършило нещо в нея — желанието да се стреми към одобрението му. Как можеш да апелираш към здравия разум на човек, който вярва в нещо, не защото е вярно, а защото самият той е идиот? Колкото и да протестираше ужасено, да отричаше с възмущение или да се опитваше да докаже обратното, полза никаква, защото проблемът не бе в обвиняемия, а в обвинителя. Тогава започна да вярва, че той живее в различна вселена, вселена с различни природни закони и с друго минало. И населена с хора твърде различни от тези, които тя познаваше под същите имена. Гадни двойници до един.
Въпреки всичко само по себе си обвинението се бе оказало достатъчно, за да охлади приятелствата й, да открадне невинната им сладост и да я замени с неканена предпазливост. При следващото преместване времето и разстоянието постепенно сложиха край на социалните й контакти. А при по-следващото тя вече окончателно преустанови опитите си да завързва нови приятелства.
И до днес не знаеше дали той не бе приел породения й от отвращение отказ да се защити като негласно признание на вината й. Колкото и да бе странно, след взрива от обвинения нещата бяха утихнали — той не бе повдигнал повече въпроса, нито тя се бе унижила да го постави отново. Дали я смяташе за невинна, или смяташе себе си за непоносимо благороден, щом й е простил за несъществуващи провинения?
„Защо е толкова невъзможен?“
Не желаеше прозрението, но то се появи въпреки неохотата й. „Защото го е страх, че ще те загуби.“ И в пристъп на паника той се мяташе слепешката, убивайки любовта й и създавайки едно самоизпълняващо се предсказание. Изглежда, беше точно така. „Не е като да можеш да се престориш, че страховете му нямат своето основание.“ Любовта отдавна бе изчезнала за нея. Напоследък караше на строга диета от лоялност.
„Аз съм вор. Дала съм обет да се грижа за него в болест и здраве. Той е болен. Няма да престъпя клетвата си само защото е станало трудно да я спазвам. Точно в това е смисълът на всяка клетва, в края на краищата. Има неща, които, веднъж разбити, никога не могат да се поправят. Обети. Доверие…“
Не беше сигурна до каква степен болестта му е в основата на странното му поведение. След като приключеха с галактическото лечение, може би щеше да се подобри и емоционалното му състояние, наред с другото. Или поне тя щеше да знае доколко причината е била в дистрофията на Ворзон и доколко в… в самия Тиен.
Смениха си местата. Опитните му ръце се спуснаха бавно по гърба й, стремейки се да я отпуснат и да предизвикат отклик. Това я наведе на една още по-злочеста мисъл. Възможно ли бе Тиен, съзнателно или несъзнателно, да отлага лечението си, защото на някакво неясно равнище осъзнава, че болестта му, че неговата уязвимост, е едно от малкото неща, които все още я обвързват към него? „Аз ли съм виновна за това отлагане?“ Заболя я главата.
Тиен измърмори недоволно. Екатерин не успяваше да се отпусне — явно нямаше да стане така. Решително насочи мислите си към една отработена еротична фантазия — некрасива, но затова пък обикновено вършеше работа. Беше ли това някаква извратена форма на фригидност — това граничещо с автохипнозата нещо, което й се налагаше да прави, за да стигне до сексуално освобождение, въпреки съвсем осезаемото присъствие на Тиен? Как да направиш разлика между това да не харесваш секса по принцип и това да не харесваш единствения човек, с когото си правил секс?
И в същото време Екатерин отчаяно копнееше за докосване, за обикновена обич, неопетнена от униженията на еротиката. В последното Тиен беше много добър — галеше я дълго, дори прекомерно дълго, макар понякога да въздъхваше отегчено — нещо, за което Екатерин не можеше да го вини. Докосването, приятните усещания и котешкото спокойствие най-накрая отпуснаха тялото й, а после и душата й, въпреки всичко. С часове можеше да поглъща това — отвори едното си око да погледне часовника. По-добре да не става алчна. Колко противоречиво от страна на Тиен — от една страна, да иска от нея сексуално представление, а от друга — да я обвинява в изневяра. Какво искаше от нея — да се топи, или да замръзва? „Което и да избереш, все ще е грешно.“ Не, и това не помагаше. Бавеше се прекалено много с култивирането на възбудата си. Обратно на работа. Отново се опита да задвижи фантазията си. Тиен може и да имаше права над тялото й, но съзнанието й си беше само нейно — единствената част от нея, където той не можеше да нахлуе.
По-нататък всичко мина по план, задачата бе изпълнена и така нататък. Тиен я целуна, след като приключиха.