— Защо не се научите?
— Не се сърдете. Никак не ми е приятно да задавам въпроси на оня испанец. По-друго щеше да бъде, ако сам знаех испански.
— Защо ви е да говорите испански — каза преводачът. — На мене може да се разчита.
— Стига, за бога! — каза сержантът. — Хайде, довиждане. Ще се отбия да ви видя.
— Благодаря. Аз съм винаги тук.
— Вече сте по-добре. Не ви е провървяло. Дяволски лош късмет сте имали.
— Поправя се. Костта му зараства.
— Да, но бавно. Много, много бавно.
— Гледайте някой да не ви застреля в гърба.
— Правилно — каза той. — Правилно. Е, радвам се, че не се сърдите.
— Довиждане — каза мистър Фрейзър.
Мистър Фрейзър дълго не видя Каетано, но всяка сутрин сестра Сесилия му носеше новини.
— Той никак не се оплаква — казваше тя, — а му е много лошо. Появи се перитонит и мислеха, че няма да оживее. Бедният Каетано — продължаваше тя. — Той има такива красиви ръце, изящно лице и никога не се оплаква. Сега миризмата наистина е ужасна. Посочва с пръст носа си, усмихва се и клати глава. Миризмата му е неприятна. Смущава го — казваше сестра Сесилия. — О, той е толкова добър пациент. Винаги се усмихва. Отказа да се изповяда при отчето, но обеща да се помоли и откакто го докараха, нито един мексиканец не е дошъл да го навести. В края на седмицата изписват руснака. За него хич не ми е жал — казваше сестра Сесилия. — Бедният, и той доста се измъчи. Куршумът беше мръсен и раната се инфектира, но той през цялото време така ужасно крещеше. На мене по ми харесват лошите. А този Каетано е мошеник. Истински мошеник, ама съвсем истински. Той е така деликатно, нежно устроен и никога нищо не е вършил е ръцете си. Сигурна съм, че не е никакъв работник по цвеклото. Ръцете му са гладки, без нито един мазол. Знам, че не е добър. Ще сляза долу да се помоля за него. Бедният Каетано, през цялото време страда, а нито стон не издава. Защо им трябваше да стрелят в него? Бедният Каетано! Слизам веднага да се помоля.
И тя веднага слезе долу и се помоли за него.
В болницата радиото свиреше добре едва привечер. Казваха, че това се дължало на богатата с рудни залежи земя или на планините, но както и да е, то започваше да се чува на стъмване; цяла нощ радиото работеше чудесно и когато една станция спираше, можеше да завъртиш скалата по на запад и да уловиш друга. Последната беше Сиатъл, в щата Вашингтон, която преустановяваше програмата си в четири часа сутринта, но поради разликата във времето в болницата беше вече пет часът; в шест часа се хващаше музикалното предаване на „Веселяците“ от Минеаполис, пак поради разликата във времето. Мистър Фрейзър обичаше да си представя как сутринта „Веселяците“ пристигат в студиото, виждаше ги на разсъмване да слизат от трамвая, нарамили инструментите см. Може би грешеше, може би те държаха инструментите си на мястото, откъдето ни веселяха, но той винаги си ги представяше с инструменти. Той не беше ходил в Минеаполис, мислеше, че няма да попадне никога там, но ясно виждаше как изглежда градът в ранната утрин.
От прозореца на болницата се откриваше полето с щръкналите над снега бурени и гол глинест склон. Една заран лекарят искаше да покаже на мистър Фрейзър два фазана, кацнали на снега, и когато потегли леглото към прозореца, нощната лампа падна от желязната си подставка и удари мистър Фрейзър по главата. Сега това не звучи смешно, но тогава беше наистина много смешно. Всички гледаха през прозореца и лекарят, един прекрасен лекар, сочеше към фазаните и дърпаше леглото към прозореца и точно в този момент, също като в комедиите, оловната стойка на лампата улучи мистър Фрейзър право по главата. Случилото се беше в пълен разрез с лечението, с всичко онова, за което хората отиват в болницата, но на присъствуващите това се стори ужасно смешно, като виц за доктора и мистър Фрейзър. В болницата всичко е много по-просто, дори и шегите.
От другия прозорец, ако преместеха леглото, се виждаше даже градът, с облаче дим над него, а покритите със сняг планини Досън изглеждаха съвсем реални. След като инвалидният стол се оказа преждевременен, той разполагаше само с тия два изгледа. Щом си в болница, най-добре е да си лежиш в леглото. По-приятно е, когато разполагаш с време и си в стая с климатична инсталация, да се любуваш: на два изгледа, защо са ти други, които трябва да гледаш набързо от горещи пусти стаи, току-що опразнени или очакващи нови болни, където са те натикали за няколко минути? Стоиш ли дълго време в една стая, изгледът, какъвто и да е той, става безкрайно важен и значим и на теб не ти се иска нито да го замениш, нито да го гледаш дори от друг ъгъл. Така е и с радиото — харесваш някои неща, радваш им се и отхвърляш новите. Най-хубавите мелодии през тази зима бяха: „Изпей ми нещо простичко“, „Пеещото момиче“ и „Малки бели лъжи“. Мистър Фрейзър чувствуваше, че другите песни не го задоволяват. „Ученичката Бети“ също беше добра мелодия, но в главата на мистър Фрейзър неизменно нахлуваха други думи, така настойчиво неприлични, че като нямаше с кого да ги сподели, той сменяше песента с футболен мач.