Комарджията, монахинята и радиото

— Хиляди благодарности — каза високият.

— Благодаря — каза най-черният и най-дребният.

— Не, благодаря — каза най-слабият. — Удря ме в главата.

Той почука главата си. Сестрата донесе чаши.

— Моля ви, подайте ми бутилката — каза Фрейзър. — Виното е от Ред Лодж — поясни той.

— От Ред Лодж — значи, най-доброто — каза високият. — Много по-добро, отколкото това от Биг Тимбър.

— Ясно — каза най-ниският. — И по-скъпо.

— В Ред Лодж ще го купиш и на различни цени — каза високият.

— С колко лампи е радиото? — попита оня, който не виеше.

— Седем.

— Красиво е — каза той. — Колко струва?

— Не знам — каза мистър Фрейзър. — Под наем е. — Господата са приятели на Каетано?

— Не — каза високият. — Ние сме приятели на оня.

— Изпрати ни тук полицията.

— Ние си имаме кръчмица — каза високият. — Той и аз — посочи към оня, който не пиеше. — Той също си има кръчмица — посочи към малкия, черен човечец. — Полицията ни каза да дойдем и ние дойдохме.

— Много се радвам, че дойдохте.

— И ние — каза високият.

— Ще пиете ли още по чашка?

— Може — каза високият.

— С ваше позволение — каза най-ниският.

— За мене не — каза слабият. — Удря ме в главата.

— Много е хубаво — каза най-малкият.

— Защо не, опитате? — попита мистър Фрейзър слабия. — Нека пък малко ви удари в главата.

— После имам главоболие — каза слабият.

— Не можахте ли да изпратите приятели на Каетано — попита Фрейзър.

— Той няма приятели.

— Всеки човек има приятели.

— Този няма.

— С какво се занимава?

— Картоиграч.

— Добър?

— Сигурно.

— От мене — каза ниският — спечели сто и осемдесет долара. От този свят безследно изчезнаха сто и осемдесет долара.

— От мене — каза слабият — спечели двеста и единадесет долара. Представяте ли си каква сума е това?

— Аз никога не съм играл с него — каза високият.

— Тогава трябва да е много богат — подхвърли мистър Фрейзър.

— По сиромах е и от нас — каза малкият мексиканец. — Няма нищо друго освен ризата на гърба си.

— Сега и ризата му нищо не струва — каза мистър Фрейзър. — Както е надупчена.

— Ясно.

— Онзи, който го рани, и той ли беше картоиграч?

— Не, работник по цвеклото. Трябваше да напусне града.

— Представете си само — каза най-ниският. — Той беше най-добрият китарист в града. Най-добрият.

— Колко жалко.

— Така е — каза най-високият. — Как изкусно свиреше!

— И повече добри китаристи не останаха ли?

— И помен не остана.

— Има един акордеонист, доста го бива — каза слабият.

— И други свирят на различни инструменти — каза високият. — Вие обичате ли музика?

— Как да не обичам!

— Да дойдем ли да ви посвирим някоя вечер? Дали ще разреши сестрата? Изглежда симпатична.

— Сигурно ще разреши, когато и Каетано ще е в състояние да ви чуе.

— Не е ли малко смахната? — попита слабият.

— Кой?

— Сестрата.

— Не — каза мистър Фрейзър. — Тя е мила жена, умна и отзивчива.

— Нямам вяра на попове, монаси и сестри — каза слабият.

— Патил е като дете — каза най-ниският.

— Бях прислужник в черквата — каза гордо слабият. — Сега не вярвам в нищо. Не ходя и на служба.

— Защо? Да не би да ви удря в главата?

— Не — каза слабият. — В главата ме удря алкохолът. Религията е опиум за бедните.

— Аз пък мислех, че марихуаната е опиум за бедните — каза Фрейзър.

— Вие някога пушили ли сте опиум? — попита високият.

— Не.

— Аз също — каза той. — Изглежда, че е отвратително. Започнеш ли не можеш вече да спреш. Това е порок.

— Той — каза най-ниският мексиканец — е голям противник на религията.

— За човек е необходимо да е голям противник на нещо — учтиво каза мистър Фрейзър.

— Уважавам вярващите, дори и когато са невежи — каза слабият.

— Добре — каза мистър Фрейзър.

— Какво да ви донесем? — попита високият мексиканец. — Какво ви липсва?

— С удоволствие бих купил бира, ако се намери хубава бира.

— Ще ви донесем бира.

— Още по една copita на тръгване?

— Виното е чудесно.

— Ще ви разорим.

— Не ми понася. Удря ме в главата, после имам главоболие и ми е лошо на стомаха.

— Довиждане, господа.

— Довиждане и благодарим.

Те си отидоха. Вечеря и после пусна радиото съвсем тихо, но така, че все пак да се чува, и станциите преустановяваха програмите си в следния ред: Денвър, Солт Лейк Сити, Лос Анжелис и Сиатъл. Мистър Фрейзър не можеше да получи представа за Денвър от радиото. Той виждаше Денвър само чрез в. „Денвър Поуст“ и картината се допълваше от „Роки Маунтънс Нюз“. По предаванията той никога не можеше да почувствува нито Солт Лейк Сити, нито Лос Анжелис. За Солт Лейк Сити знаеше само, че е чист, но скучен град, а Лос Анжелис не му се щеше и да види, защото рекламираха прекалено много дансингите и големите му хотели. Не му харесваше заради дансингите. Но много добре опозна Сиатъл — всяка вечер се качваше на една от големите бели коли (всяка снабдена с радио), собственост на таксиметровата компания, и отсядаше в бара откъм канадската страна и следеше забавната програма по песните, които се поръчваха по телефона. Всяка нощ, след два часа, той се пренасяше в Сиатъл и слушаше мелодиите, които различните хора си пожелаваха, и всичко беше така реално, като в Минеаполис, където всяка сутрин „Веселяците“ ставаха от леглата си и се отправяха към студиото. Мистър Фрейзър силно заобича Сиатъл в щата Вашингтон.