Мексиканците отново дойдоха и донесоха бира, но бирата не струваше. Мистър Фрейзър ги прие, но не му се разговаряше и когато си отидоха, той знаеше, че вече няма да се върнат. Нервите му се опънаха и при такова състояние той избягваше да среща хора. Почувствува се зле с нервите едва в края на петата седмица и макар да се радваше, че издържа толкова дълго, не искаше да се подлага на експерименти, защото предварително знаеше резултата от тях. Всичко това мистър Фрейзър бе изпитвал и преди. Единственото ново за него беше радиото. Той го слушаше цяла нощ, така приглушено, че едва се чуваше, привикваше да слуша, без да мисли.
Този ден сестра Сесилия влезе в стаята около десет часа сутринта и донесе пощата. Тя беше много красива и мистър Фрейзър обичаше да я гледа и слуша, но пощата, която се предполагаше, че идва от друг свят, беше по-важна. Обаче в пощата нямаше нищо интересно.
— Изглеждате много по-добре — каза тя. — Скоро ще ни напуснете.
— Да — каза мистър Фрейзър. — А днес вие сте особено щастлива.
— О, щастлива съм. Тази сутрин ми се струва, че бих могла да стана светица.
Мистър Фрейзър малко се смути.
— Да — продължи сестра Сесилия. — Това е мечтата ми. Да стана светица. Още като дете исках да бъда светица. Когато пораснах, мислех, че ако се отрека от света и отида в манастир, ще стана светица. Исках да бъда светица и вярвах, че съм длъжна така да постъпвам, че да стана светица. Очаквах да стана светица. Бях абсолютно сигурна, че ще стана. Дори за момент ми се стори, че вече съм светица. Бях така щастлива, защото всичко изглеждаше и просто, и лесно. Когато на сутринта се събудих, бях убедена, че вече съм светица, но не бях. И досега не съм станала. А така силно искам. Винаги съм искала. Тази сутрин чувствувам, че може би ще бъда светица. О, така се надявам, че ще стана светица.
— Ще станете. Всеки постига желанието си. Хората винаги ме уверяват в това.
— Сега вече не знам. Когато бях момиче, ми се струваше така просто. Знаех, че ще стана светица. Но щом видях, че това не се случи изведнъж, разбрах, че е нужно много време. Вече ми изглежда почти невъзможно.
— Според мене вие имате всички шансове.
— Наистина ли мислите така? Не, не искам просто да ме окуражават. Не ме окуражавайте. Аз искам да бъда светица. Така искам да бъда светица.
— Разбира се, че ще станете светица — каза мистър Фрейзър.
— Не, вероятно няма да стана. Но, о, само да можех да стана светица! Щях да съм напълно щастлива!
— Шансовете са три към едно във ваша полза.
— Не, не ме окуражавайте. Но, о, само да можех да стана светица! Само да можех да стана светица!
— Как е приятелят ви Каетано?
— Ще се поправи, но е парализиран. Един от куршумите е засегнал главния нерв на бедрото и кракът му е парализиран. Забелязаха едва когато се подобри и можеше да се движи.
— А може би нервът ще се възстанови?
— Моля се на бога дано се възстанови — каза сестра Сесилия. — Трябва да го видите.
— Не ми се ще никого да виждам.
— Убедена съм, че искате да го видите. Могат да го докарат с количка.
— Добре.
Докараха го с количката, слаб, с прозрачна кожа и черна коса, която имаше нужда от подстригване; очите му се смееха; при всяка усмивка се виждаха лошите му зъби.
— Hola, amigo! Que tal?2
— Както ме виждате — каза мистър Фрейзър. — А вие?
— Жив и с парализиран крак.
— Лошо — каза мистър Фрейзър. — Но нервът може да се възстанови и ще стане като нов.
— Така ме уверяват.
— А болката?
— Вече я няма. Но по едно време мислех, че ще полудея от болките в стомаха. Струваше ми се, че тия болки ще ме уморят.
Сестра Сесилия щастлива ги наблюдаваше.
— Тя казва, че вие и звук не сте издали — каза мистър Фрейзър.
— Отделението е пълно с народ — оправда се мексиканецът. — А вас силно ди ви боли?