— Достатъчно силно. Разбира се, не колкото вас. Когато сестрата си отива, аз един-два часа си поплаквам. Това успокоява. Не съм добре с нервите.
— Вие имате поне радиото. Ако имах отделна стая и радио, през цялата нощ щях да плача и да викам.
— Съмнявам се.
— Hombre, si.3 Здравословно е. Но не мога при толкова много хора.
— Нали поне ръцете ви са цели — каза мистър Фрейзър. — Казват, че си изкарвате хляба с ръцете.
— И с главата — каза той и почука челото си. — Но главата не е така важна.
— Тук бяха трима ваши сънародници.
— Изпратени от полицията да ме посетят.
— Донесоха бира.
— Сигурно не струваше.
— Не струваше.
— Довечера по нареждане на полицията ще ми правят серенада.
Той се засмя, после се потупа по корема.
— Още не мога да се смея. Като музиканти те са невъзможни.
— А оня, който ви рани?
— И той е глупак. Спечелих му на карти тридесет и осем долара. Биваше ли за това да убива?
— Онези тримата ми казаха, че печелите много пари.
— И съм по-беден от птиците.
— Защо?
— Аз съм един беден идеалист. Жертва съм на своите илюзии.
Той се засмя, после устата му саркастично се изкриви и отново се потупа по корема.
— Аз съм професионален картоиграч, но обичам комара. Истинският комар. Дребната игра е нечестна. За големия комар е нужно щастие. На мене не ми върви.
— Никога?
— Никога. Съвсем съм без късмет. Вземете оня негодник, който стреля в мене. Нима той умее да стреля? Не. Първият му куршум отиде на халос. Вторият попадна в бедния руснак. На пръв поглед това прилича на късмет. А после? Улучи ме два пъти в корема. Щастливият е той. А на мен не ми върви. Той и кон не може да уцели, дори и да го държи за стремето. Цялата работа е в късмета.
— Аз мислех, че той улучи първо вас, а после руснака.
— Не, първо руснака, а после мен. Вестникът беше сгрешил.
— Вие защо не стреляхте в него?
— Аз никога не нося оръжие. При моя късмет, ако носех и оръжие, трябваше да ме бесят по десет пъти в годината. Аз съм само един жалък картоиграч.
Той замълча и после продължи:
— Спечеля ли малко пари, започвам да играя хазартно; играя ли така, винаги губя. Профуквал съм на зарове по три хиляди долара, защото все гонех шестицата, А съм имал добър зар, и при това не веднъж.
— Защо продължавате?
— Живея ли достатъчно дълго, все някой ден щастието ще се обърне. Лошият късмет ме преследва вече петнадесет години. Обърне ли се щастието, ще забогатея.
Той се ухили.
— Аз съм добър картоиграч и с удоволствие бих забогатял.
— При всички игри ли нямате късмет?
— При всички и при жените.
Той отново се засмя и показа лошите си зъби.
— Наистина ли?
— Наистина.
— И какво ще правите?
— Ще продължавам да играя по малко и ще чакам да се обърне щастието ми.
— А с жените?
— На нито един комарджия не му върви с жените. Той е прекалено зает. Работи нощем. Кога ще му остане време за жена? Мъж, който работи нощем, не може да задържи жена, ако тя струва нещо.
— Вие сте философ.
— Не, приятелю. Само един комарджия от малките градчета. От един малък град в друг, после в трети, а оттам в големия град, за да започне всичко отначало.
— После един куршум в корема.
— За първи път — каза той. — Това се случва за първи път.
— Не ви ли изморявам с разговора? — попита мистър Фрейзър.
— Не — каза той. — Сигурно аз ви изморявам.
— А крака?
— Не ми е кой знае колко нужен. Може и с него, и без него. Все някак ще се придвижвам.
— Искрено и от цялото си сърце ви желая щастие — каза мистър Фрейзър.
— Аз също — каза той. — И дано ви мине болката.
— Ще мине, разбира се. Вече минава. А и не е толкова важно.
— Дано ви мине по-бързо.
— И на вас също.
Вечерта мексиканците свириха на акордеон и на други инструменти в болничното отделение. Беше весело и шумът от вдишването и издишването на акордеона, от звънчетата, тръбите и барабана се носеше по целия коридор. В това отделение лежеше един каубой, хвърлен от гърба на своя кон Полунощ, в един прашен и горещ следобед, пред очите на тълпата. Сега със счупен гръбнак се канеше, когато оздравее и напусне болницата, да прави ремъци и да плете столове. Имаше един дърводелец, който беше паднал от скеле и си беше счупил двата глезена и двете китки. Паднал като котка, без да притежава гъвкавостта й. Щяха да го излекуват и да го направят отново годен за работа, но за това се изискваше много време. Един шестнадесетгодишен младеж от ферма лежеше с накриво зараснала кост и кракът му трябваше отново да се чупи. Там беше и Каетано Руис, провинциален комарджия с парализиран крак. От коридора до мистър Фрейзър долитаха смехът, шегите и музиката на мексиканците, изпратени от полицията. Мексиканците също се веселяха. Те влязоха възбудени при мистър Фрейзър и го попитаха не иска ли да му изсвирят нещо. Същата нощ още два пъти идваха да свирят по собствено желание.