Милър се намръщи неодобрително. Наведе се и почука няколко пъти по екрана на айфона си. Уилсън чу собствения си глас от апарата:
— О, да, много добре ви разбрах. Още ли записвате, защото много държа тази част да се документира. Не ви казах нищо, защото ви нямам доверие. Защото целият Отдел по контраразузнаване знае, че сте прекалено близък с директор Кенеди, и съдейки по онова, което наблюдавах през последните няколко дни, съм склонен да повярвам на тези слухове. Затова по-добре вие се гответе за разследване!
Уилсън помнеше отлично думите си. Когато ги бе казал на Харгрейв, му звучаха много добре. Сега, докато ги слушаше на записа, се почувства глупаво.
— Много сериозно обвинение. — Милър взе химикалката и я вдигна над бележника, поставен пред него на масата. — Кои служители на Отдела по контраразузнаване конкретно смятат, че Сам е прекалено близък с директор Кенеди?
— Господин директор, дошъл съм да отговарям за себе си. Не смятам за коректно да замесвам други хора.
— Обаче сметна за коректно да отправяш непотвърдени обвинения.
— Не е така, господин директор, просто искам да отговарям за собственото си мнение, без да създавам проблеми на другиго.
Милър, все още с химикалка в ръка, се обърна към Тейлър:
— Дейвид, ти си началник на отдела от три години и половина. Някога през това време чул ли си някой да се оплаква, че Сам е твърде близък с директор Кенеди?
— Не, нито веднъж.
— Ами с някого другиго в ЦРУ?
— Не.
— Аха. Значи списъкът е доста кратък. — Милър остави химикалката. — Досега доводите ти не бяха много убедителни. Във ФБР имаме установени правила и никой не ти дава право да решаваш дали да ги спазваш или не. Давам ти последен шанс да обясниш защо мислиш, че на заместник-директор Харгрейв не може да се има доверие?
Уилсън се покашля и забарабани нервно с пръсти по масата. Беше се надявал да не се налага да изиграе тази карта, но нямаше избор.
— Сенатор Ферис ми каза, че на заместник-директор Харгрейв не може да се има доверие по този проблем, и ме посъветва да проведа разследването, без да го уведомявам.
Милър се престори, че прилежно си води записки. Докато пишеше, попита:
— Кажи ми, Джоел… аз доста добре познавам структурата на Бюрото, но явно съм пропуснал нещо. Къде точно в тази структура попада сенатор Ферис?
— Не е в нея, господин директор.
— Джейсън — продължи Милър, като се обърна към началника на Службата за връзки с Конгреса, — предполагам, че както изисква правилникът, Джоел е изпратил доклад за разговорите си със сенатор Ферис до твоята служба.
— Не, няма такъв доклад.
— Ти беше ли уведомен по някакъв начин, че Джоел работи със сенатора?
— Не, нямах представа.
Уилсън добре разбираше колко зле изглежда всичко. Единствената му надежда бе да разкрие същността на корупционната схема.
— Господин директор, не искам предубежденията срещу сенатора да замъглят трезвата ви преценка.
— Внимавай, Джоел — повиши глас Милър като съдия към своеволен адвокат, — не обсъждаме чувства или мнения. В момента говорим единствено за фактите. А засега фактите говорят, че умишлено си крил информация от началника си и не си уведомил Отдела за връзки с Конгреса, въпреки че провеждаш разследване въз основа на информация, получена от сенатор Ферис.
— Не е така, господин директор. Получих независима информация, че служители на ЦРУ са откраднали милиони долари и са ги внесли в частна швейцарска банка. — Уилсън извади една папка от куфарчето си и я подаде на директора. — Имам номерата на сметките, сумите и датите на внасяне, както и подписани под клетва показания на банкера. Той твърди, че титуляри на въпросните сметки са Джо Рикман и Мич Рап.
— Как получи тази информация?
— Първо получих документите по пощата, а после лично разпитах банкера. Той е много надежден свидетел.
Милър погледна папката.
— И тези показания са тук?
— Да, господин директор.
Милър прелисти документите, докато намери каквото търсеше.
— Името на банкера е заличено.
— От съображения за сигурност, господин директор.
— Да го чуем — казал Милър и пак взе химикалката.
Уилсън се сви смутено.
— Господин директор, предпочитам да не разкривам името, докато разследването не стъпи на по-твърда основа.
— Или ще ми кажеш името, или ще ми предадеш значката и личното си оръжие.
Нямаше избор.
— Лео Обрехт.
— Сега за първите документи, за които стана дума… нека да позная. Да не би да си ги получил от анонимен източник?
— Естеството на работата ни налага да разследваме много анонимни сигнали.