— За какво говорите? Вие не можете да решавате какво ще прави ФБР! — запротестира Уилсън, като погледна към Милър.
— Не, не мога, но съм директор на ЦРУ и там имаме много добър юридически отдел. Освен това имаме много добри връзки с няколко федерални съдии, които гледат изключително сериозно на проблемите на националната сигурност. Все още не сме започнали да ви разследваме, а вече установихме няколко случая, в които сте нарушили декларацията си за поверителност. Не съм адвокат, агент Уилсън, но те ми казаха, че ако решим да се задълбаем, могат да ви пратят за месеци наред в строго охраняван федерален затвор. Загазили сте много сериозно и ако искате да отървете затвора, във ваша полза е да започнете да ни съдействате или поне да си затворите устата и да се скриете под някой камък. Това е последно предупреждение. Ако решите да се оплачете на Ферис или се опитате да се представите като жертва, отивате зад решетките.
— Не можете да ме уплашите!
Кенеди осъзна, че Уилсън не разбира.
— Не се опитвам да ви уплаша. Просто посочвам фактите. Вие направихте гаф, какъвто малко хора на вашия пост могат да направят. Подписали сте документа, който държите, а ние гледаме много сериозно на тези неща. Затова ви съветвам да си намерите адвокат с опит в тази материя. Той ще ви каже, че ако реша да се занимавам с това, затворът не ви мърда.
— Като сте толкова сигурна, защо не го направите? — предизвикателно попита Уилсън.
Кенеди се обърна към Милър:
— Нямам какво повече да кажа. Този човек е глупак. Ако успеете да му влеете малко здрав разум до края на деня, ще спра процедурата. Ако не, хората ми ще го чакат утре в съда.
Тя се завъртя и излезе, без да продума повече.
Уилсън погледна петимата си колеги и промълви смаяно:
— Вие не разбирате ли какво става? Тя иска да се откажа, защото знае, че съм надушил нещо. — След като никой не отговори, той се обърна към Дейвид Тейлър, с когото бяха работили в тясно сътрудничество през последните три години. — Дейвид, не разбираш ли какво става?
Тейлър се завъртя със стола си към него. С тази шина това бе единственият начин да погледне Уилсън в очите.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Джоел? Мислиш се за единствения достоен човек в този град.
— О, я стига.
— Истина е. За теб всички останали сме корумпирани или алчни. Нашите мотиви са съмнителни, но не и твоите. Ти стоиш над всичко. Мислиш се за мъченик. Успя да си докараш всичко това на главата, защото си един арогантен всезнайко. Дори пред лицето на истината не можеш да разбереш, че си сгафил.
Директор Милър го погледна с искрено презрение:
— Може би ще се вразумиш, ако прекараш известно време в представителството ни в Бисмарк, Северна Дакота.
46
Вирджиния, САЩ
Къщата се намираше на четирийсет минути от Лангли и съвсем близо до международното летище „Дълес“. Просторното имение бе регистрирано като собственост на възрастни съпрузи, работили над трийсет години в Службата за секретно разузнаване. Сега двамата бяха консултанти на ЦРУ и продължаваха да получават солидни заплати, но рядко се налагаше да посещават Разузнавателния център „Джордж Буш“. Работата им бе да поддържат осемнайсетте хектара имение и различните постройки в него. Мястото не се набиваше на очи — скрито зад няколко реда дървета, дървена ограда и обикновена порта. Нямаше кучета или въоръжена охрана.
Дори най-наблюдателният минувач не би забелязал нищо особено. Системата за охрана се състоеше единствено от микровълнови детектори, топлинни сензори и миникамери. Всичко беше автоматизирано, с компютърна програма, различаваща елените от хората, за да се сведат до минимум фалшивите тревоги. Основните мерки за сигурност засягаха къщата. Прозорците бяха фиксирани и от брониран плексиглас, а вътре имаше само най-основното оборудване. Заради уроците, научени от атаките срещу посолства зад граница, стените бяха усилени с куршумоустойчиво покритие, а вратите — от титан, покрит с дървен фурнир. В подземието имаше две килии, помещение за разпити и паник-стая като последно убежище при не много вероятния случай някой да пробие системата за сигурност на горния етаж.
Рап седеше на черна кушетка „Хърман Милър“ в кабинета. От другата страна на камината на идентична кушетка седеше друг човек, задаваше въпроси и си водеше записки. Доктор Люис беше щатният психолог на Службата за секретно разузнаване в ЦРУ С Рап се познаваха отдавна. Люис намести очилата си и каза: