— Жена ти.
— Какво за нея?
— Колко си спомняш?
Рап си спомняше всичко, или поне така си мислеше. Странно му беше да съживи спомените за втори път и не се оказа толкова мъчително. Имаше и добри, и лоши. Осъзнаваше, че е хубаво да довери някои неща на Люис. Налагаше се да споделяш до известна степен с психолога, иначе можеше да те обяви негоден за работа на терен, а за разузнавача единственото нещо, по-досадно от сеанс при психиатъра, бе заточението на бюро в някое тясно помещение. Освен това Рап имаше доверие на лекаря. По същия начин се беше почувствал, когато се събуди в болницата и видя Кенеди. Имаше усещането, че не са много хората, на които се доверява така.
— Отначало изпитвах само болка… лошите спомени… загубата… чувството, че никога няма да мога да се възстановя. После всичко се върна.
— Как се почувства тогава?
Рап се изсмя смутено:
— Ужасно… Как очакваш да се почувствам?
Люис кимна и си записа нещо.
— Да, предполагам, че не е било приятно. — Спря да пише. — После какво се случи?
— Хубавите спомени се върнаха. Спомних си как се запознахме, как ходехме, как се влюбихме… това беше лесно, после сватбата. Бяхме много щастливи, аз бях много щастлив. — Рап се вгледа в пламъците и добави: — Мисля, че никога не съм бил по-щастлив.
Люис кимна:
— Сигурно си прав.
Рап отмести поглед от огъня.
— Ти познаваше ли я?
— Само веднъж съм я виждал, но съм наблюдавал как израстваш в занаята. Повече от двайсет години оценявам психологическите ти тестове. Виждал съм те да преминаваш през добри и лоши периоди и по времето, което описваш, наистина изглеждаше окрилен.
Рап отново се загледа в огъня.
— По някакъв странен начин искам това да се върне.
— Какво точно имаш предвид?
— Това, което имахме с Ана. Искам пак да го намеря. Как бях след убийството й?
Люис не обичаше неясните въпроси.
— Би ли уточнил?
— Като човек промених ли се? Същият ли си останах? Как се държах?
— Бих казал, че премина през нормален процес на скръб.
— Нещо премълчаваш — каза Рап, като се вгледа изпитателно в Люис.
Психологът си спомни думите на Кенеди, как имала чувството, че понякога Рап прозира в душата й
— Беше гневен, но това е разбираемо.
— Склонен към насилие?
— Да — кимна Люис, — макар че насилието е част от работата ти.
— Но съм бил по-склонен към насилие, отколкото преди?
— Да… стана по-нетърпелив. Не че преди си се славил с голямо търпение, но след смъртта на Ана загуби всякаква търпимост към чуждото мнение.
— Това пречеше ли на работата ми?
Люис се замисли за няколко минути, после отговори:
— Доколкото знам, не. Но трябва да попиташ Айрини.
— Пак премълчаваш нещо.
— Имаше опасения, че си станал твърде безразсъден. Поемаше прекалено много рискове. Продължаваше напред дори когато се налагаше да спреш и да помислиш.
Това звучеше познато на Рап. Той си спомняше гнева, спомняше си как убива определени хора и изпитва облекчение, че вече няма да ходят по земята. Дори му доставяше удоволствие. Дълго време се мъчи да си спомни всички, които е убил. Беше като да съставя албум на най-големите мръсници. Каталог на терористи, наемни убийци, търговци на оръжие, корумпирани финансисти и шпиони. Това мислено пътуване назад в миналото не събуди чувство за вина.
— Да поговорим пак за хубавите спомени — предложи Люис, за да върне разговора към едно от нещата, които го интересуваха. — Как те накараха да се почувстваш?
— Хубаво. — Рап сви рамене. — Нали затова ги наричаме хубави спомени.
Люис се засмя и пак си записа.
Рап се намръщи, спомни си нещо.
— Не ти ли бях казвал, че мразя да си водиш записки?
Люис го погледна виновно. Остави бележника и химикалката.
— Да, казвал си ми.
— И бяхме постигнали някакво споразумение.
Люис кимна.
— Когато съм по-открит с теб, да престанеш да записваш.
— Да, така беше.
— Защо пишеш тогава?
— По навик — оправда се Люис.
— Паметта ми ли проверяваше?
— Отчасти.
Рап посочи бележника, после — огъня. Люис скъса горните три страници и ги хвърли в пламъците.
— Добре, да се върнем за трети път на хубавите спомени. Разкажи ми за тях.
— Бях щастлив. — Рап зарея поглед към другия край на стаята. — Спомням си колко бяхме близки. Колко трудно беше да се разделяме. Когато бяхме заедно, постоянно се държахме за ръце.
— Спомняш ли си как се любехте?
— За бога, докторе. Стига. Не мога ли да запазя част от тези спомени за себе си?