Двамата мъже се ръкуваха и Дурани попита:
— Колко остава до завършването на къщата ти?
Лий сви рамене:
— Казаха ми два месеца, но няма да повярвам, докато не я видя готова.
— Ще се опитам да ги пришпоря — обеща Дурани, като му намигна. Прошепна му на ухото: — Искам да ти покажа нещо.
Хвана го за лакътя и го въведе в къщата. По средата на коридора спря и натисна копчето на асансьора.
Лий се изненада:
— В подземието?
— Да.
— Да не би да си направил стрелбище? — попита обнадеждено американецът.
— Не… не ми беше хрумнало. — Дурани поглади мустаците си и се засмя. — Но това е прекрасна идея. Ще накарам архитекта да провери какво може да направи.
Качиха се в асансьора и Лий използва възможността да изнесе лекция за инженерните проблеми при проектирането на подземно стрелбище. Дурани нямаше търпение да слезе от асансьора. Едва понасяше надменния американец. Отидоха до тайната врата и генералът въведе шифъра.
— Не знаех, че имаш тунели — отбеляза Лий.
— Направих ги за сигурност.
Продължиха да бъбрят непринудено, докато стигнаха вратата, водеща до по-малката от двете къщи за гости.
Когато тръгнаха по стълбите, Лий попита:
— Какво искаше да ми покажеш?
— Тези тунели са много удобни. Мисля, че трябва да прокараме още един.
— Между двете ни имения?
— Да.
— Не ми беше хрумнало.
Когато стигнаха края на стълбите, Дурани едва дишаше. Лий продължаваше да говори и след малко му зададе въпрос. Генералът вдигна ръка, за да му покаже, че не може да говори от задъхваното. В същото време извади цигарите.
— Нали знаеш, че тези неща ще те погубят? Като твой бизнес партньор имам право да сторя всичко, за да те спра. Ако умреш, общият ни бизнес ще се провали.
Дурани искаше да му каже много неща, но вместо това сложи цигара в устата си и кимна в съгласие. Касар се показа на вратата на хола.
— Вазир, спомняш ли си Дари?
— Разбира се.
Касар кимна за поздрав на американеца. Дурани дръпна няколко пъти от цигарата, което по странен начин успокои дишането му. След като издиша гъст облак дим, даде знак на Лий да го последва. Докато вървяха по коридора, генералът заговори тихо:
— Това, което ще ти покажа, е голяма трагедия. Един приятел американец беше жестоко пребит на улицата в Равалпинди. Уредих да остане тук, докато се възстанови. Много се срамувам да гледам как сънародниците ми се отнасят към най-близките ни съюзници.
— Не всички са толкова жестоки. Хора като теб, генерале, помагат за заличаване на срама.
— О, благодаря. — Дурани спря пред затворената врата. — Изчакай минутка, докато поговоря с него. После ще те извикам.
— Разбира се.
Дурани влезе и затвори вратата. Приближи се до леглото.
— Буден ли си?
Още не беше свикнал съвсем с ужасната гледка. Рикман лежеше върху три възглавници. Извъртя главата си настрани и отговори:
— Да.
— Хубаво… виждам, че почти можеш да си отвориш едното око.
— Сестрата ми слага лед на всеки час. Голямо мъчение.
— Обаче това се отразява добре… нали?
Рикман не коментира. Вместо това попита:
— Ще я убиеш, нали?
— Защо винаги очакваш най-лошото от мен?
— Защото имаш навик да убиваш хората, когато престанат да ти вършат работа.
— О, това ли било! — усмихна се Дурани. Нямаше да позволи на Рикман да развали прекрасния момент. — И ти не си ангел, приятелю. И двамата знаем какво трябва да правим. Точно затова работим толкова добре заедно.
— Сестрата.
— Какво?
— Защо трябва да я убиваш?
— Стига си мрънкал. Имаме да обсъдим нещо важно. Трябва да ти покажа нещо.
— Какво.
— Ще видиш.
Дурани отиде при вратата. Открехна я и даде знак на Лий да влезе. Постави пръст пред устните си и предупреди:
— Говори тихо.
Заведе госта до леглото.
— Боже мой! — промълви Лий.
— Знам… ужасно е.
— И това са го направили уличните хлапета?
— Не точно. Били са зрели мъже.
На лицето на Лий се изписа нещо средно между ужас и отвращение.
— Кой е този човек? Познавам ли го?
— Почти съм сигурен, че не го познаваш. — Дурани погледна Рикман. — Джо, познаваш ли този човек?
Рикман изви главата си назад и през тесния процеп между клепачите на дясното си око се взря в размазания силует на другия американец.