Кенеди погледна Люис и отбеляза:
— Веднъж май обсъждахме дали да не го върнем.
— Да, спомням си.
— Проблемът не беше толкова в развода. Такива случаи сме имали доста. Просто един ден си дадохме сметка, че е бил в Афганистан шест години без прекъсване — продължи Кенеди с тон, сякаш съзнаваше сериозна грешка. — Веднъж бях в Кабул по работа и седнах с него да го попитам как вървят нещата. Той не се оплака от нищо.
— Абсолютно от нищо ли? — скептично попита Хърли.
— Абсолютно от нищо. Беше се потопил изцяло в работата. Беше като жива енциклопедия на военизираните групировки. Стигна се дотам, че Оперативното командване не можеше да организира операция, без да се допита до него. Пращахме му име, понякога снимка или място, и Рик казваше нещо като: „Не търсите правилния Мохамед“ или „Вашият човек е в съседното село“. Както и да е, аз прегледах работата му и му предложих повишение, ако се върне в Америка. Той дори не каза, че ще помисли. Отговори ми, че талантът му само ще се похаби в Лангли.
Хърли сви рамене:
— Не е първият, който мисли така.
Кенеди отпи глътка вино и кимна.
— Можехте да го принудите да се върне — отбеляза Рап.
— Мислих за това, но когато попитах няколко души от Оперативното командване и от агентите ни в чужбина, те за малко не получиха удар. Всички твърдяха, че без него са загубени.
— Затова ти реши да го извикаш за две седмици за консултации — намеси се Люис.
Хърли изсумтя презрително:
— Чакай да позная… посадила си го на дивана на докторчето.
— Стандартна процедура — отговори Кенеди, като сви рамене. — Задължавам всичките си подчинени да го правят. Дори вас двамата.
— Да, много ми помогна — саркастично отбеляза Хърли. Бързо се обърна към Люис и добави: — Извинявай, докторче, не е твоя грешката. Просто мозъкът ми е много прецакан.
— Не се обиждам — усмихна се психиатърът. — Освен това мозъкът ти не е прецакан… просто е по-сложен.
— Не — възрази Рап, — сто процента е прецакан.
Хърли се изсмя:
— Ха, присмял се хърбел на щърбел!
— Не твърдя, че и аз нямам проблеми. Просто твоите са по-сериозни.
— Я млъквай бе, хлапе. Искам да те видя след трийсет години.
— Всички имаме проблеми. — Кенеди вдигна чашата си и добави: — Пък и като знам какво сте преживели вие двамата, мисля, че се справяте добре.
Хърли и Рап кимнаха мълчаливо за благодарност. Старият шпионин погледна Люис и попита:
— Добре, какво откри, когато сложи Рик на дивана?
— Нищо особено. Имахме само два сеанса по около два часа
— Не ти ли се стори, че е твърде затворен? — поинтересува се Рап.
Люис поклати глава:
— Никакъв извод не можах да си направя. — Кимна към Рап и Хърли. — Вие двамата сте много труден случай. Години ми бяха необходими, докато спечеля доверието ви и ви накарам да ми се откриете поне малко. Но в сравнение с Рикман сте много лесни пациенти. Някой от вас чел ли е досието му?
Само Кенеди кимна.
— Има коефициент на интелигентност 205 — обяви психиатърът.
— Това не ми говори нищо — измърмори Хърли, като се почеса по бузата.
— Най-високият в Управлението — обясни Кенеди. — И то с много пред другите.
— Вие двамата, взети заедно — добави Люис, като посочи Хърли и Рап, — можете да се мерите с него.
— Докторче, сигурен съм, че е адски умен, обаче съм забелязал, че такива хора не се справят много добре в реалния живот.
— Това е вярно. По време на сеансите усетих няколко неща. Стремеж към усамотяване и трудности при общуването с хора, особено ако са извън най-тясното му обкръжение. Както сам каза, проблеми с реалния живот.
— Обаче проблемите в реалния живот не са рядкост сред хората ни, когато са изпратени зад граница са по-дълъг период — напомни Кенеди. — Вие двамата сте го изпитвали многократно. Когато се върнете от някоя трудна задача, започвате много по-лесно да се изнервяте от хора, които се оплакват от банални неща.
Всъщност Хърли по принцип не проявяваше голяма търпимост в каквито и да било ситуации.
— Дали не се е сближил прекалено с местните? — попита той.
— Нямаме достатъчно информация, за да кажем със сигурност, но през последните години определено се изолира повече. — Люис побърза да добави, че не иска да налага оценката си. — Сега като се замисля, тенденцията се вижда ясно. Сикълс изгуби контрол над него. Рикман се държеше, сякаш той е шеф на Дарън, а не обратното, или най-малкото, престана да му се подчинява.