— Това няма значение, Луи. Няма да се пазаря с теб. Или ще говориш, или си мъртъв.
— Искам гаранция.
Рап пусна косата му за момент и го удари по главата.
— Мога да ти гарантирам само, че ако ми кажеш всичко, ще те оставя да видиш жена си и детето си.
— Да ги видя… това не е достатъчно. Искам гаранции, че ще мога да се върна към стария си живот.
— Като наемен убиец… ти луд ли си? — Рап погледна Хърли. — Чуваш ли го какво говори?
— Стига сме си губили времето. Убивай го и да си ходим. Трябва да разпитаме Обрехт. Тоя тук не ни трябва.
— Прав си.
Рап отново допря дулото в главата на арестанта.
Наемникът не беше сигурен, че това е блъф. Досега Рап се бе показал като непредсказуем. Гоулд просто трябваше да издържи този разпит, после щеше да се споразумее с Кенеди или с друг.
— Чакай!
— Няма какво да чакам. Знам какво си мислиш сега — прошепна Рап. — Блъфира ли този, или наистина ще дръпне спусъка? За да разбереш, задай си само един въпрос… какво би направил ти, ако някой убие Клаудия и дъщеря ти? Нямаше да се двоумиш, нали? Убиецът вече щеше да е мъртъв. Затова, ако наистина си мислиш, че с тебе си приличаме, трябва да осъзнаеш, че ще дръпна спусъка. Това е последният ти шанс. Всички умираме, Гоулд. Просто на някои им се случва по-рано.
52
Исламабад, Пакистан
Дурани не изпитваше удоволствие да гледа падението на приятеля си. Ашан беше добър човек, но страшно заблуден. Ако искаха ОРС да изкове силно бъдеще за Пакистан, не можеха да си позволят толкова слабохарактерен тип да командва Международната операция. Дурани вече бе подготвил заместника му — човек, споделящ стремежите му за бъдещето на Пакистан. Ашан щеше да оцелее. След няколко месеца скандалът щеше да отшуми и Дурани щеше да се погрижи приятелят му и неговото семейство да получат подобаващо уважение. Дори можеше да уреди Ашан да задържи част от парите в швейцарската си сметка.
Той се отърси от чувството за вина от стореното на приятеля си и се замисли за Рикман. Смущаваше го недоволството на американеца. Дурани бе положил огромни усилия да осъществи плана им. Само глупак можеше да очаква, че операцията ще мине безупречно. Сега трябваше да празнуват, не да се сочат с пръст и да се обвиняват взаимно за дребни грешки. Той вече съзнаваше, че малко е прекалил, когато каза на генерал Каим да очисти наемния убиец веднага след ликвидирането на Рап, но знаеше, че е бил прав. Смъртта на французина нямаше да натъжи никого, а сложните му взаимоотношения с Рап щяха допълнително да объркат ЦРУ.
Дурани бе готов да се реваншира пред Рикман. Щеше да направи жест, с който много да го зарадва. А после щеше да му даде да разбере, че и той трябва да изпълни докрай своята част от сделката.
Животното беше истински звяр. Дурани бе наредил на началника на охраната си да купи три нови кучета пазачи за имението. Специално искаше ротвайлери. Началникът на охраната и хората му никак не обичаха кучета, затова се наложи Дурани да плати на специалист от Европа да дойде в Пакистан и да ги обучи как да се грижат за животните. Цената беше възмутително висока — двайсет и седем хиляди долара, и продължаваше да расте. Освен това един от хората му напусна, след като беше ухапан. Дурани роптаеше срещу кучетата, но тайно ги харесваше заради страха, който всяваха, и старанието им да спечелят любовта му. Животните, изглежда, разбираха, че от всички хора, които виждаха в имението, той е най-главният.
Едното от тях, четвъртото, не беше толкова благосклонно настроено. Беше доста по-едро от останалите, по-старо и много по-умно. Другите му се подчиняваха и само от него Дурани се страхуваше. Беше накарал хората си да му сложат затягаща се каишка с дълъг повод, но не я използваше от страх звярът да не се обърне да го захапе между краката, както се беше случило с един от охранителите. Затова това куче получаваше само награди, никога наказания.
Сега звярът буквално го извлече нагоре по стълбите на къщата за гости и когато стигнаха на приземния етаж, дебелата сестра се отдръпна ужасено. Дурани не й обърна внимание, защото кучето го задърпа по коридора към спалнята. Влязоха и той го отвърза. Звярът скочи в леглото и започна да лиже подутото лице на Рикман.
— Аякс! — възкликна весело американецът и почеса кучето по врата — Липсвах ли ти? Да, виждам, че съм ти липсвал.
Дурани се усмихна. Надяваше се един ден и той да има такава специална връзка с кучетата си.
— Съжалявам, че не го доведох по-рано, но все още трябва да внимаваме. Освен това не бях сигурен, че ще се оправиш с него.
— Да се оправя с него ли? Той се разнежва като бебенце в мое присъствие.