— Виждам. — Дурани се приближи до леглото. — С теб се държи много по-приятелски, отколкото с хората ми.
Голямото куче легна, като положи глава в скута на Рикман. Дурани взе стол, премести го до леглото и седна.
— Много си щастлив, че е тук, нали?
— Страшно. Благодаря, че уреди да изчезне и да го докарат. Когато ме биеха, не бях сигурен, че пак ще го видя.
— Много се радвам, че ви събрах.
Дурани погледа още няколко минути кучето и господаря му. От повече от месец за първи път виждаше Аякс щастлив. Беше уверен, че е избрал най-подходящия момент. Той събра ръце и добави:
— Сега имаш да ми казваш много неща.
Без да отмести поглед от Аякс, Рикман отговори:
— Още не.
Силен гняв обхвана Дурани, но той се овладя.
— Ти ми обеща. Уредих всичко, което искаше. Сега си на безопасно място в страната ми. Дори ти осигурих нова самоличност. Трябва да спазиш своята част от сделката. Искам имената на американските шпиони.
— Когато Вазир се върне от Швейцария, ще видим как вървят нещата. — Рикман погали голямата глава на ротвайлера. — Тогава ще реша кога и как ще започна да споделям тази информация.
— Сделката не беше такава! — изкрещя Дурани.
Ротвайлерът присви очи и се озъби. Рикман го успокои и каза:
— Сделката вече е друга. Ти я промени, когато реши да се месиш на наемния ми убиец. Сега трябва да изчакаме да видим какво ще стане.
— Мога да заповядам да те убият — гневно изсъска Дурани. — Или по-добре да изчакам да оздравееш и после пак да накарам хората ми да те пребият. Как ти се струва това, глупав американецо? Мислиш се за много умен… ама не си! Аз държа всички козове тук. Аз решавам дали ще живееш, или ще умреш.
Рикман го болеше адски, когато се смееше, но не можа да се сдържи. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, отбеляза:
— Мислиш, че съм в ръцете ти, така ли, генерале?
Тонът му не хареса на Дурани, но той не се предаде:
— Мога да заповядам да те убият още сега.
— Да, можеш, но до месец и ти ще ме последваш.
— Какви ги говориш?
— Много си наивен, генерале. Мислиш ли, че съм толкова глупав, че да се оставя в ръцете ти, без да се застраховам?
— Блъфираш.
— Не е в мой стил. Аз не блъфирам, а планирам. Взел съм мерки. Платил съм на няколко адвокати и съм ги инструктирал, ако не получават новини от мен през определени периоди от време, да изпратят един закодиран файл на директор Кенеди и още няколко избрани хора.
На Дурани не му се искаше да повярва, но знаеше, че Рикман е достатъчно хитър, за да го направи.
— Какво има в този файл?
— Много подробна информация, която разкрива участието ти в този план.
— С кой акъл го направи? Това е безразсъдно… Ами ако адвокатите решат да видят какво има на файла?
Рикман знаеше, че Дурани ще побеснее, като разбере. Мисълта, че незнаен брой хора разполагат с информация, която може да го разобличи, да провали всичко, за което е работил, и вероятно да му струва живота, беше нетърпима за човек, свикнал да контролира всичко. Сигурно години наред нямаше да му дава мира. Ако оцелееше толкова дълго, разбира се. Най-важното беше, че така Рикман щеше да го усмири, доколкото е възможно, и да му даде да разбере, че не държи всички козове.
— Не се безпокой, файлът е закодиран, пък и това са хора, на които имам доверие. Никой няма да посмее да се рови в него. Знаят, че съдържа информация, която може да им струва живота. — Рикман отново почеса кучето по врата и добави: — Няма от какво да се тревожиш, ако спазваш уговорката ни.
— Ти си този, който не спазва уговорката Сенаторът иска още информация, за да предприеме действия срещу Рап и Кенеди.
Това може би беше вярно, но докато Рикман не се убедеше, че Рап няма да го преследва, сенатор Ферис щеше да почака.
— Хайде да видим първо как ще се развият нещата в Цюрих.
— Ти си глупак.
— Така ли смяташ? — развеселено отговори Рикман. — Аз пък мисля, че постъпвам много прагматично.
— Говоря за решението ти да дадеш толкова ценна информация на хора, на които не мога да имам доверие. Това е глупаво.
— Мисля, че е много умен ход. Всъщност може би не е чак толкова умен, имайки предвид твоите навици.
— Какво намекваш? — намръщи се Дурани.
— Очевидно е, че имаш лошия навик да убиваш хората, с които работиш.
— Преувеличаваш.
— Не, изобщо не преувеличавам. Затова фактът, че съм взел предпазни мерки, е съвсем логичен ход. Не е признак на особена досетливост.
Ако мислеше, че така ще реши проблемите си, Дурани би заповядал да убият Рикман и злобното му куче. Той обаче имаше нужда от американеца, за да доведе докрай плана си. Налагаше се да смени тактиката и да намери общ език с него.