Хърли запали цигара и дръпна от нея. Вдигна лице към небето и се наслади на слънчевите лъчи.
— Знаеш ли кое е странно?
— Има много странни неща, Стан. Кажи нещо по-конкретно.
Хърли отвори очи и погледна по-младия си колега.
— Чувствам се добре.
— Това е хубаво.
— Имам предвид, че в момента ми е абсолютно спокойно.
Замълча за няколко минути. След малко попита:
— И ти ли си мислиш това, което и аз?
— Да — отговори Рап, — но на портала сигурно има камери.
Хърли сви рамене:
— Какво ми пука? След шест месеца ще съм мъртъв.
— Защо говориш така?
— Защото е вярно — отвърна Хърли, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.
— Може би, но все пак…
— Недей да си хабиш думите. С теб никога не сме се лъгали. Хайде да не започваме сега.
Хърли беше прав. Двамата винаги бяха искрени един с друг, ако се изключат може би първите една-две години от познанството им. Нямаше смисъл сега да се опитват да отричат истината. Хърли щеше да се справи с проблемите си както реши.
— Добре, да тръгваме. — Рап се отдели от колата. — Носиш ли си документите от Интерпол?
— Не тръгвам без тях.
— Хубаво. Ще изпратя съобщение на Скот да го предупредя.
Качиха се в колата. Рап запали и потегли по гладкия междуселски път.
— Къде отиваме? — попита Хайек от задната седалка.
— Стан иска да каже „здрасти“ на хер Обрехт.
— Шегуваш се.
Хърли поклати глава:
— Аз не се шегувам с такива неща, принцесо.
— Ама… нали щяхме да изчакаме до утре, да тръгне за Цюрих?
— Бихме могли — съгласи се Рап.
— Обаче може да стане голяма каша — добави Хърли. — Затова ще се опитам да вляза през главния вход. Ще се изненадаш колко често действа.
— Пък дори да не действа, пак върши работа — отбеляза Рап.
— Как така? — не разбра Хайек.
— Това ще го стресне — обясни Хърли. — Сега се чувства защитен, мисли си, че всичко е наред. Ние ще разклатим клетката му и това може да го накара да използва телефона, който се опитваш да засечеш. Може да реши да се измъкне от леговището си или да направи нещо друго. Във всеки случай, така ще е по-добре, отколкото да чакаме цяла нощ в това забутано селце, а утре да се окаже, че нашият човек няма да пътува с кола до града, а ще вземе хеликоптер.
На Хайек не й остана време да обмисли този нов план, защото само след няколко минути спряха срещу вратата на имението. Хърли подаде на Рап комплект документи и провери дали неговата служебна карта от Интерпол е наред.
Рап погледна четиримата охранители през предното стъкло.
— Какво мислиш… наемни ченгета или истински професионалисти?
Хърли огледа за момент мъжете, после отговори:
— Изглеждат ми истински.
— На мен също.
— Значи няма да се опитвам да нахълтам. Ще си поговорим, после ще им оставя визитката си. — Хърли слезе и тръгна към вратата. — Пожелайте ми късмет.
Старецът пресече улицата. Никой не знаеше точната възраст на Хърли, но Рап предполагаше, че е около седемдесет и пет. Старият шпионин се движеше като двайсет години по-млад, но лицето му носеше белезите на множество преживени трудности.
— По дяволите — изръмжа Дюмон от задната седалка.
Рап погледна в огледалото. Дюмон беше учил в Масачузетския технологичен институт заедно със Стивън, малкия брат на Рап. Компютърният гений се беше сблъскал с федералните власти след опит за проникване в компютрите на една от най-големите нюйоркски банки. Рап накара Кенеди да се застъпи за него. Вместо затвора Дюмон избра да работи за Лангли. Досега Рап почти не го беше виждал да се ядосва.
— Какво има, Маркъс?
— Лайняна работа, Мич.
— В какъв смисъл?
— Изобщо не мога да припаря до системата им.
— Защо?
— Тия гадове използват някаква тежка защита… като китайците или нашите хора във Форт Мийд[3]. Говоря ти за свръхмодерна защитна стена.
Рап нямаше представа за какво говори хакерът, но се опита да помогне:
— По-лесно ли ще бъде, ако се върнеш в Лангли на по-мощен и по-бърз компютър?
Дюмон го погледна в огледалото с изражение, което казваше: „Не се преструвай, че разбираш нещо“.
Рап сви рамене:
— Само се опитвам да помогна.
Дюмон продължи да трака с пръсти по клавиатурата.
— Искам да кажа, че това не е нормално — обясни. — Единствените хора, които плащат за толкова скъпа защитна система, са абсолютните параноици, и то не от онези, които се страхуват от сянката си само защото така им харесва. Говоря ти за хора, които наистина имат какво да крият.