— Хубаво. И запомни, че трябва да действаме бързо.
Рап чу някой да вика името му от горния етаж. Погледна нагоре, после към Хъбард. Потупа го по рамото и добави:
— Не забравяй кой си, Хъб. Не позволявай да те правят на глупак… особено през следващите четирийсет и осем часа. Ако не върнем Рик, Захир ще бъде най-малкият ни проблем.
Хъбард тръгна към вратата. Колман стоеше до Рап с 45-калибровия си „Хеклер и Кох“ в ръка. След като колегата им излезе, той измърмори:
— Не съм сигурен, че е подходящ за тази работа.
Рап също не беше сигурен в това, но не можеше да се сърди на Хъбард.
— Ако Дарън Сикълс ми беше шеф, бог знае какво щеше да стане с мен — отбеляза той.
— Ако Дарън Сикълс ти беше шеф, щеше да го убиеш — отговори Колман, без да отмества сините си очи от вратата. — Дявол да го вземе, Стан ти беше шеф и ти за малко не го очисти, а той е яко копеле. Сикълс е мека китка.
Рап се замисли за Стан Хърли — човека, който го беше обучил. Хърли беше един от най-коравите мъже, които познаваше — и гадно копеле. Оттогава бяха минали двайсет години. В последно време влиянието на възрастта започваше да си проличава при Хърли. Умът му все така работеше безупречно, но силите го напускаха.
— Вече не правят такива като Стан.
Колман се усмихна:
— Да, така е. Но и ти не падаш по-долу.
Рап се престори на обиден:
— Да не би да намекваш, че съм чудат инатлив старец, който пие и пуши прекалено, но все още преследва жените като двайсетгодишен хлапак?
— Приличате си повече, отколкото си готов да признаеш. Ако той беше тук, двамата щяхте да се сбиете кой първи да забучи пистолета си в муцуната на онзи терорист.
— Да, и той щеше да спечели — изсмя се Рап. — После щяхме да отлетим за Кабул и да повторим сценката със Сикълс.
— Е, денят още не е свършил. Мисля, че шансът да разкажеш играта на Сикълс днес е петдесет на петдесет.
Рап изруга наум. „Още едно излишно занимание“ — помисли си. Отгоре отново някой го извика и той отиде до основата на стълбите, като заобиколи мъртвите бодигардове. Погледна нагоре и попита:
— Какво има?
На горната площадка се показа лицето на красива брюнетка
— Ела. Трябва да видиш нещо.
Рап се заизкачва, като стъпваше близо до стената, за да не настъпи кървавата диря. Сидни Хайек беше най-новият член в екипа му, включена по идея на Кенеди. Рап не беше особено доволен по ред причини. Първата беше доста ясна — в този занаят хората не печелеха лесно доверието му. Нямаше място за грешки, а залозите бяха толкова високи, че той предпочиташе да действа с по-малко хора, отколкото да вземе новобранец, заради когото всички може да загинат. Втората причина за безпокойство също бе очевидна — Хайек идваше от ФБР.
— Какво има? — попита Рап, когато се качи.
Както и останалите в екипа, Хайек носеше маслинено-зелено работно яке с джобове, пълни с различни инструменти. По нареждане на Рап бе облякла бронираната си жилетка отдолу, за да не привлича внимание. Носеше също дънки, туристически обувки „Меръл“ и синя шапка на „Детройт Тайгърс“ с фенерче и микрокамера от двете страни на козирката. Погледна го с бадемовите си очи и попита:
— Скот каза ли ти за сейфа?
— Да. Някакъв признак, че е разбит?
— Не. Изглежда, че самият господин Рикман го е отворил.
Рап се намръщи:
— Да не правим прибързани заключения.
Хайек сви рамене:
— Не го познавам, но предполагам, че е бил единственият човек в радиус от две хиляди километра, който е знаел шифъра.
Всъщност в радиус от над десет хиляди километра, помисли си Рап, но не я поправи. Хайек беше от Детройт, единствена дъщеря на арменци, емигрирали от Ливан. Говореше свободно арабски и нещо по-важно, можеше да се разходи по улицата на всеки близкоизточен град, без да направи впечатление на никого. В отговор на обвинението й Рап каза:
— Той единствен е знаел шифъра.
— Е, сейфът е бил отворен с шифъра. Няма следи от бърникане в заключващия механизъм и доколкото мога да преценя, не е отворен насилствено.
— Сигурна ли си?
— Доколкото мога да съм сигурна след по-малко от един час оглед.
Рап се опита да си представи как е станало.
— Значи са го принудили с оръжие да отвори сейфа.
— Не познавам този човек, затова не мога да преценя.
След седемчасова съвместна работа Рап започваше да разбира стила й на действие. По-важно беше онова, което премълчаваше, отколкото което казваше.
— Явно имаш някакви съмнения.
— Винаги имам съмнения.
— Сподели.
— Има неща, които не пасват.
— Какви?
Тя се поколеба за момент, после каза: