— Никога не съм чувал за тази банка — заяви Тадж. — А вие? — Заместниците му поклатиха глави и той добави: — Да, наистина странно съвпадение. Защо му е на някого да обвинява Рикман, Рап и Ашан, ако са невинни?
— Много добър въпрос, генерале.
— Говорихте ли с представители на банката?
— Не, още не сме. В петък вечерта изпратихме наши хора в Цюрих, които още издирват господин Обрехт, банкера, който е отворил трите влога. Случило се е обаче нещо странно. — Кенеди за трети път отвори папката и извади още снимки. — Докато моите хора наблюдавали провинциалното имение на хер Обрехт, оттам минала кола с четирима души. Все още нямам пълна информация, но е имало гонка и престрелка. — Тя подхвърли снимките на тримата застреляни мъже върху масата. — Четвъртият мъж е избягал и хората ни не са успели да го догонят, но имаме сравнително точно описание. Бил е с черна коса, мургава кожа, тъмни очи и… приличал на тези тримата. — Кенеди посочи снимките и попита: — От каква националност мислите, че са тези хора, генерал Тадж?
Генералният директор на ОРС погледна снимките. На челото му се появиха капчици пот. След кратко неловко мълчание отговори:
— Приличат на пакистанци.
— Какво според вас са правили в Швейцария? Вие ли сте ги изпратили да разпитват хер Обрехт?
Тадж почувства такъв срам, какъвто не бе изпитвал в живота си.
— Извинете ме, директор Кенеди, но мисля, че ще е по-добре да продължим разговора утре. Трябва да поговоря насаме със заместниците си.
— Разбира се, господин генерал. Ако ви потрябвам, в посолството съм.
57
Бахриа Таун, Пакистан
Както беше обещал Хърли, минаха границата без проблеми. Двата мръсни очукани джипа „Тойота Фор Рънър“ минаха през планинския проход, спуснаха се до Пешавар и след три часа и четирийсет и седем минути бяха в Исламабад. Рап караше предната кола, с Касар до него и Хърли и Дюмон отзад. Колман с трима от хората си ги следваше. Всички бяха облечени като местни жители. Носеха няколко хиляди долара в брой и ако някой се опиташе да ги спре, нямаше да се правят на членове на благотворителна организация. Представяха се за търговци на оръжие и имаха достатъчно мостри за всеки митничар или полицай, който поиска да ги види.
Минаха границата само с десет хиляди долара благодарение на познатите на Хърли. След това пътуваха спокойно покрай всички камиони, превозващи товари между Афганистан и Пакистан. Пристигнаха в столицата малко след един часа. Бяха измислили плана по време на полета от Германия за Джелалабад. Колман и Хърли имаха сериозни възражения, но Рап отстоя решението си. Ако се опитаха да вкарат целия отряд в Бахриа Таун, щяха да привлекат прекалено много вниманието. Касар беше категоричен, че така няма да успеят. Хърли заяви, че това са глупости, и пакистанецът изгуби половин час да му доказва недоказуемото.
Рап скоро изгуби търпение и прекрати спора. Най-добрият им шанс за успех бе Касар да го вкара незабелязано в багажника на рейнджровъра си. Охраната никога не претърсваше джипа му. Уикър можеше да заеме позиция със снайпера на километър и половина от имението, сред възвишенията до самата ограда на охранявания комплекс. Дюмон щеше да следи операцията от въздуха чрез самолетче с дистанционно управление, а останалите от екипа — да чакат като отряд за бързо реагиране.
Когато вземаха джипа на Касар от Хумак, Хърли отново се опита да се наложи:
— Нека аз да вляза с него.
— Защо? — попита Рап, въпреки че очакваше какво ще каже старецът.
— До шест месеца така или иначе ще умра.
— Пак ли тия шест месеца? Този път няма да мине. Аз се разбирам с Касар и въпреки че и ти не си съвсем за изхвърляне, съм по-добър в тези неща от теб.
— Глупости.
— Освен това какво ще стане, ако получиш пристъп на кашлица, докато Касар говори с охраната? Със сигурност ще ти се припуши… всичко ще провалиш.
Старият шпионин извади пакетче никотинови дъвки.
— Много смешно.
— Виж го ти. Винаги готов… като бойскаутите.
Рап взе оръжейната си торба и бронираната жилетка и ги прехвърли от тойотата в багажника на Касар.