Точно страхът да не допусне такава грешка накара полковника да смекчи онова, което знаеше за Рап:
— Трудно е да отсееш фактите от измислиците, но ако вярваме дори само на половината от онова, което се чува за него, той е изключително безскрупулен тип.
„Такъв, който може да провали кариерата ми“ — добави мислено.
— Мамка му! — Винтър запрати цигарата си в стената на контейнера и на земята се посипаха искри. — Само това ни оставаше сега, някой варварин от ЦРУ да прецака всичко. Целият ми труд ще отиде напразно.
Винтър мислеше за кариерата си в Държавния департамент и всички жертви, които бе направила, за да се изкачи по йерархичната стълбица в борба с хитрите си и коварни колеги дипломати. Беше приела ужасния пост в Афганистан по множество сложни причини и една много проста — това щеше да я издигне в кариерата. Винтър мразеше Афганистан. Страната изповядваше някаква древна женомразка философия, която трябваше да е отмряла преди сто години. Беше пълна с побъркани религиозни фанатици, уважаващи жените по-малко, отколкото кучетата си.
Колкото и да й беше неприятно, че пасмина брадати изроди тероризират безнаказано жените и американското правителство не предприема нищо, шефът на Винтър й бе дал ясно да разбере, че имат други приоритети. С наближаването на предизборната кампания от Белия дом се беше получило нареждане да ускорят изтеглянето на военните. Администрацията бе готова на всичко, за да задоволи независимите гласоподаватели. От няколко години Винтър се опитваше да прокарва политиката за реинтеграция. Първоначалният термин беше „амнистия“, но това не се прие добре, затова тя го смени с по-благозвучно название. След като анализираха обществените настроения и платиха 125 000 на една рекламна агенция, измислиха „реинтеграция“. Думата звучеше по-стерилно, но по-важното бе, че щеше да прокара пътя й към напускането на тази страна и към успеха.
Това беше един от малкото случаи в кариерата на Винтър, в които гениалните й идеи я отвеждаха до нещо, което не иска. Преди близо година заместник държавният секретар я извика в бляскавия си кабинет за една много важна среща. Започна доста добре. Министърът й каза, че президентът е харесал идеята. Винтър грейна от гордост като дете, което най-сетне е получило полагащото му се одобрение от някой далечен роднина. Имаше обаче и лоша новина. Президентът искаше тя лично да оглави кампанията, да развие идеята си и да се погрижи да бъде приложена на практика.
— Президентът иска да заминете за Кабул и да следите изпълнението. Ще докладвате директно на мен. Даваме ви много власт. Ще наредим на посланика да ви съдейства във всичко, а Белият дом е готов да окаже силно влияние върху Пентагона и ЦРУ, за да ви подкрепят. На практика вие ще командвате всички действия в Афганистан.
Винтър спря да слуша; цялото й съзнание се съсредоточи върху мисълта как ще живее в Кабул като върху опасна яма на иначе гладко шосе. Тя многократно бе пътувала до Афганистан и мразеше това място. Сега обаче получаваше голям шанс да израсне в кариерата. Даде си сметка, че почти веднага след като изтече едно- или двугодишното й пребиваване в онзи ад, ще може да поиска всеки пост, който си пожелае. Съпругът й не беше очарован, че е взела решение, без да го попита, но нямаше смелост да я спре. Освен това подрастващият й син я подлудяваше. В къщата имаше твърде много тестостерон. Винтър разсъждаваше, че може би ще й се отрази добре, ако си почине малко от двамата мъже в живота си, и дори това да разбиеше брака й беше готова да го приеме. След седемнайсет години семеен живот една промяна може би нямаше да й се отрази зле.
— Той е само едно колелце в голямата машина — опита се да я успокои Пул.
Винтър беше изключително интелигентна и енергична жена, но не обичаше да се раздвоява между различни приоритети, а в момента Пул изглеждаше по-заинтересуван от това, което тя криеше под полата.
Той постави ръка на рамото й и добави:
— Едно обаждане до държавния секретар, и можеш да го изпратиш в Антарктида.
Започна да масажира рамото й Винтър се замисли над идеята му, но скоро осъзна, че полковникът малко прекалява с физическата близост.
— Какво правиш?
— Опитвам се да ти помогна да се отпуснеш. Мислите ти се замъгляват, когато изпаднеш в това състояние.
— Твоите пък се замъгляват, когато започнеш да мислиш с члена си. Този поглед в очите ти ми е познат. Не се тревожиш за душевното ми състояние, а мислиш за секс. — Пул се усмихна игриво и Винтър се сопна: — Ето, само от шест месеца се познаваме, а вече мога да те чета като книга. Няма да се чукаме тук като кучета сред контейнерите. Веднъж се случи, но беше в момент на слабост. Повече няма да имаш тази възможност.