Хардлайнерите станаха за резил след терористичната атака в Мумбай, при която бяха убити 195 души, а световноизвестният хотел „Тадж“ — сринат. Международният отзвук бе оглушителен. Като шеф на дирекция „Анализи и международни отношения“ Ашан го чу най-ясно. Дори преди атаките в Ню Йорк и Вашингтон той работеше в близко сътрудничество с ЦРУ и МИ-5. След нападенията много по-ясно разбра опасността от подкрепата за онези бесни псета джихадистите. Дори президентът Мушараф си даде сметка за това и когато подкрепи Съединените щати във Войната срещу тероризма, мръсниците го набелязаха за мишена и седем пъти се опитаха да го убият, докато стоеше начело на пакистанската държава. Само за пет от тези покушения бе съобщено в медиите. Наложи се Ашан и колегите му да прикрият другите две заради връзки на заговорниците с хора от разузнаването.
Тези инциденти поставяха ОРС в неловко положение, но никой от тях не можеше да се сравнява с разкритията след акцията на американците за ликвидиране на най-известния терорист в света. Оказа се, че години наред Бин Ладен се е укривал в Пакистан. Ашан веднага се досети, че е имал подкрепата на елементи от ОРС. Със сигурност имаше дадени подкупи, но основната мотивация несъмнено бе идеологическа. Колкото и да отричаха официалните пакистански власти, в армията и разузнавателните служби имаше множество поддръжници и съмишленици на талибаните и „Ал Кайда“.
Сега Ашан отиваше да се види точно с един такъв. Генерал-лейтенант Ахтар Дурани оглавяваше Външната дирекция на ОРС. Двамата с Ашан ръководеха две от трите основни подразделения на разузнавателната служба. Имаха огромно влияние и бяха пряко подчинени на генералния директор на ОРС. Ашан успяваше да лавира между светски настроените и религиозните фанатици в зависимост от ситуацията, но Дурани стоеше твърдо зад хардлайнерите. Прагматизмът на Ашан произтичаше от един очевиден факт — Пакистан бе предимно ислямска страна.
Ашан мина покрай специално подбраните войници, охраняващи кабинета, и край секретаря на колегата си, който само му кимна за поздрав. В просторния комплекс на ОРС дирекция „Международни отношения“ бе разположена доста далеч от Външната, но въпреки това двамата директори се виждаха доста често. Почти всеки ден Ашан правеше дългата разходка до кабинета на Дурани. За разлика от повечето пакистански мъже на неговата възраст той много се грижеше за здравето си. Никой от родителите му не беше доживял до шейсет. Баща му почина от инфаркт, а майка му — от рак на белия дроб. И двамата бяха заклети пушачи. Ашан ненавиждаше цигарите и се стараеше да се храни правилно и да ходи пеша всеки ден. Смяташе да доживее поне до осемдесет.
Тежката врата на кабинета бе затворена. Той погледна секретаря, който провери лампичката на телефона си и каза:
— Сам е.
Ашан почука и влезе. Големият правоъгълен кабинет беше пълен със сивкав дим. Без да се колебае, Ашан натисна ключа до вратата и вентилаторът на отдушника забръмча. Още преди четири години бе настоял да инсталират вентилационната система, защото не понасяше да седи в опушеното помещение. Понечи да упрекне приятеля си, че не я е включил, но си замълча. Дурани така или иначе вдишваше канцерогенния дим. Отдушникът нямаше да му помогне.
— Надим, каква приятна изненада! — посрещна го Дурани, като се облегна назад в черното кожено кресло.
Носеше военна униформа, да не би някой да забрави високия му чин. Ашан, който бе служил само четири години в авиацията, носеше син костюм и жълта вратовръзка.
— Бях наблизо и реших да се отбия.
— Пак ли спортуваш? — Дурани се усмихна и вдигна цигарата си. — Предупредил съм те. Ако продължаваш, това ще те убие.
— Знам, знам. Ако пушех като теб и останалите в страната, щях да съм много по-здрав.
— И може би щеше да се забавляваш повече — добави Дурани, като се усмихна под рунтавия си черен мустак, който изглеждаше задължителна част от униформата на всеки пакистански офицер.
— Имам достатъчно забавления.
Ашан мина между бюрото на приятеля си и двете кресла отпред и седна на трето, разположено до прозореца, гледащ към едно от многото вътрешни дворчета в комплекса. Това бе още нещо, което беше поръчал специално за себе си. Двете кресла пред бюрото бяха твърде ниски — нарочно сложени, та посетителите да гледат към Дурани от ниско. Ашан не беше сигурен, но подозираше, че тази подредба е остатък от колониалния период, когато страната е била управлявана от британски офицери.
— Какво те води в моето малко владение тази сутрин? Отново ли имаш нужда Външната дирекция да ти спасява задника с мръсните си трикове?