— Как те натресоха на тази педерастка работа? — попита Рап, като все още оглеждаше района.
Момчето посочи двете нашивки на ръкава си:
— Най-младшият винаги е най-прецакан и както обича да ми напомня сержантът, в армията няма демокрация. Затова изпълнявам каквото ми кажат.
Рап кимна — разбира се, така трябваше да бъде.
— Късмет тогава.
Той тръгна към вратичката до голямата стоманена порта. Пресрещна го сержант с тъмна бойна униформа и бронирана жилетка. Рап извади фалшив документ за самоличност от Държавния департамент.
Сержантът погледна картата и каза:
— Изчакайте.
Отиде до най-близката кабина на охраната и пъхна документа в металната кутия. След малко се върна с него и пропуск за Рап.
— Носите ли оръжие, господин Кокс?
Макар че носеше два пистолета и нож, Рап поклати глава и отговори:
— Не.
Последва сержанта до вратичката и влезе. От другата страна го чакаше познато лице. Той нито се зарадва, нито се смути, че вижда Майк Неш.
— Айрини праща подкрепления, а? — отбеляза.
Неш бе работил в екипа на Рап близо пет години, но наскоро го бяха повишили като заместник-директор на Центъра за борба с тероризма в Лангли.
— Аз съм само първата вълна — отговори той. — Вдигнала е на крак тайните агенти в целия район.
Рап се намръщи. Нямаше нито време, нито търпение да се разправя с всичките тези хора. Бързо си даде сметка, че няма и да се наложи. Неш беше дошъл за това. Все пак и Рап трябваше да участва в разпределението на задачите, защото иначе щяха само да си пречат.
— Какво ще правим с толкова много хора?
Неш сви рамене:
— Ще ги пуснем да ровят наоколо, докато намерят нещо по-конкретно.
При нормални обстоятелства Рап би бил твърдо против привличането на прекалено внимание, но ситуацията беше по-особена. Усиленото ровене беше добро начало.
— Някакви заповеди? — попита той, знаейки, че ще има.
— Да.
Неш кимна към оградената с дървета алея в знак да го последва. Двамата мъже толкова си приличаха, че можеше да ги помислиш за братя. Рап беше с пет години по-възрастен и с пет сантиметра по-висок. Косата му беше черна, прошарена на места; тази на Неш — тъмнокестенява. Приликата беше в изсечените черти на лицето и еднаквия стил на държане. Когато се отдалечиха достатъчно от главния вход, Неш спря под един висок кипарис.
— Какво е положението в Джелалабад?
— Четирима мъртви бодигардове, празен сейф, липсващ лаптоп и бог знае какво още. Истинска катастрофа.
— Някакви следи?
— Не. — Рап поклати шава. — Обаче срещнах един мръсник на име Захир. Бил е терорист, но сега се пише приятел.
Тонът на Рап подсказваше, че това последното изобщо не може да го заблуди.
— Абдул Сирадж Захир. Знам го. Предупреждавах и Рик, и Сикълс да не се забъркват с него, но не ме послушаха.
— Мръсникът се изтърси в тайната квартира и се опита да командва.
— Сигурен съм, че си използвал всичките си дипломатически умения.
— Правилно се досещаш. Нахвърли се върху Хъбард и когато търпението ми се изчерпа, заврях пистолета си в лицето му и го заплаших, че ще му пръсна мозъка.
Неш се засмя. За момент помисли да предупреди Рап колко опасен може да бъде Захир, но нямаше нужда. Мич много добре познаваше тия типове.
— Не си постъпил много деликатно.
— Виж какво… и аз искам да излезем фино и остроумно от ситуацията, но нямаме време. Ако не намерим Рик в близките няколко дни, всичко ще се срине.
Неш кимна:
— Айрини също мисли така. Всички знаем какви ще са последствията и какво трябва да се направи.
Рап се съмняваше, че големите клечки във Вашингтон са на едно мнение.
— Слушай, гледал съм вече този филм. Говорят всякакви глупости, правят се на големи смелчаги и искат резултати. После ние идваме, започваме да разбиваме врати и глави, а след година, когато изтече някаква информация, шефовете се преструват на изненадани и искат да ни обесят на мачтата.
— Съгласен съм, но поне този път Айрини каза, че Министерството на отбраната, Държавният департамент и Белият дом са с нас.
— Да, сега така говорят. Обаче казвам ти… щом стане напечено, ще жертват задниците ни и окото им няма да мигне.
— Може би си прав, но какво можем да направим? Да действаме по правилата и да гледаме как всичко се разпада пред очите ни или да обърнем дебелия край и да измъкнем Рик, преди да продаде семейните ценности?
— Знам какво трябва да направим и съм готов да го направя, но не можеш да ме убедиш, че онези палячовци във Вашингтон ще ни подкрепят дори за секунда.