Както очакваше, машините спряха пред главния вход на сградата. След няколко секунди задният люк на последната се отвори. Някой надникна отвътре, после бързо слезе по стълбичката. Наемният убиец присви очи; с бързи движения на пръстите завъртя камерата и я фокусира върху мъжа отвън. Космите на врата му настръхнаха от възбуда и страх. Задачата му нямаше да бъде просто сложна — щеше да бъде много опасна.
През годините повечето му мишени бяха бизнесмени или държавни функционери, прекалено корумпирани или прекалено неподкупни — обикновено мъже около петдесетте или шейсетте, отпуснати и със сетива, затъпени от разврат, наркотици, алкохол и разгулен живот. Телохранителите им често бяха изгубили форма. Човекът, когото сега виждаше на екрана, далеч не беше излязъл от форма и макар и не в първа младост, беше може би едно от най-опасните животни на планетата. От последния път, когато пътищата им се бяха пресекли, изминаха много години, но подробностите от тази среща, в която наемният убиец едва не се прости с живота, се бяха запечатали неизличимо в съзнанието му. В движенията на Мич Рап все още се виждаше рядко срещаната смесица от атлетичност, грация и заплаха. Той спря до един войник и му каза нещо, като постоянно се оглеждаше за възможни опасности.
Първата среща на наемния убиец с Рап беше при обстоятелства, странно напомнящи сегашните. Дори тогава у него заработи дълбоко вроденият животински инстинкт, предупреждаващ го, че с този човек шега не бива. Предизвикателството обаче бе твърде голямо, за да му устои, и наемният убиец извади голям късмет, че остана жив. Логиката му подсказваше, че Рап е тук, за да охранява вероятната мишена. Убиецът претегли в главата си различните възможности. Някой среден функционер на ЦРУ нямаше да струва 3 милиона долара, пък и Рап нямаше да си губи времето да охранява такъв човек. Възможно беше да става въпрос за високопоставен афганистанец, но и в този случай цената бе твърде висока. Наемникът веднага се сети за една жена. Айрини Кенеди беше директор на ЦРУ и много близка с Рап. Това изглеждаше най-логично.
Сигурно мишената беше Айрини Кенеди, директорката на ЦРУ. Наемният убиец внезапно осъзна, че може би е допуснал грешка. ЦРУ не беше организация, с която е здравословно да се забъркваш, именно защото имаше хора като Рап, готови да те преследват до края на света, за да ти потърсят сметка. Цената изглеждаше малко ниска за човек като Кенеди.
Убиецът се замисли за възможните решения. Ако мишената наистина беше Кенеди, най-разумно би било да си събере нещата и да се махне от Кабул още с първия самолет. Нямаше значение къде ще отиде, само да е възможно по-далеч оттук. Парите му трябваха, но не си струваха риска. В присъствието на Рап шансът за успех намаляваше наполовина, а имаше и други проблеми, които още повече усложняваха положението. Пет минути бяха достатъчни, за да събере нещата си. Той взе смартфона, оставен от поръчителя. С едно просто текстово съобщение щеше да узнае кой е мишената. Уговорката беше такава, че научи ли самоличността на жертвата, убиецът не можеше да се откаже от поръчката. Той се изкушаваше да избяга, но по-силно беше любопитството да разбере кого са го изпратили да убие. И написа съобщение: „Конвоят дойде. На позиция съм“.
Натисна иконата за изпращане и се облегна назад, наблюдавайки как Рап влиза в двора на посолството. Досега клиентът спазваше точно договорките. Беше странна игра, но имаше известна логика. Подробностите се разкриваха постепенно. Първо се споразумяха по общите условия, но самоличността на мишената щеше да бъде разкрита едва след като убиецът пристигне в страната и заеме позиция за действие.
Минаха пет минути, после десет. Обхвана го несвойствено безпокойство. Той отиде в банята и чу звука на телефона, докато миеше ръцете си. Когато се върна в спалнята, отвори текстовото съобщение. Имаше прикрепен файл и убиецът натисна иконката за отваряне. След частица от секундата на екрана се появи снимка на Мич Рап. Наемният убиец изпусна телефона на леглото и несъзнателно понечи да вдигне щорите, но се спря навреме.
— Дявол да го вземе… — измърмори.
Обля го студена пот. Опита да се успокои и да събере мислите си. Трябваше да има начин да се измъкне от тази ситуация. Три милиона долара не бяха достатъчни за убийството на човек като Рап. И десет милиона бяха малко, но дори да стигаха, имаше много други фактори. Убиецът прокара пръсти през тъмнокестенявата си коса и отиде в банята. Погледна се в огледалото и се запита как се е набутал в тази абсурдна ситуация. Заради парите, разбира се, и заради възбудата от преследването. Обикновеният живот беше адски скучен, но по-добре отегчен, отколкото мъртъв.