Обърна се и тръгна по коридора.
— Видя ли се с Дарън? — попита Неш.
Рап поклати шава.
— Нали знаеш, че е… обиден?
Рап спря и се обърна рязко; за момент изглеждаше, сякаш ще избухне, но се овладя.
— Исках само да те предупредя — оправда се Неш.
— Повярвай ми, много добре знам какво е положението и не ми дреме за Дарън Сикълс, обиден или не.
— Мич, това е заповед на Айрини. Аз лично предпочитам да не идваш на срещата, но тя настоя. Нямам представа защо. Но ако мислиш, че няма да можеш да се овладееш, по-добре не идвай.
Очите на Рап проблеснаха толкова гневно, че Неш леко отстъпи назад.
— Нека едно да е ясно — заяви приятелят му. — Знам, че имаш нова, удобна длъжност и хубав кабинет в Лангли, но ти не си ми шеф. Ти си само говорител на Айрини и мен лично изобщо не ме интересува какво мислиш. Ако Айрини иска да присъствам, ще се проявя като добър войник. Ще изпълня заповедта й, но нямам нужда от твоите съвети или от мнението на Дарън Сикълс или някой друг.
Неш беше свикнал със сприхавия характер на Рап, но сега усети още нещо. Откакто се познаваха, двамата бяха влизали в достатъчно разгорещени спорове, но този път имаше някаква враждебност — сякаш Рап смяташе, че са в противникови лагери. Неш въздъхна:
— Ти никога не си изпълнявал заповеди и съм сигурен, че няма да започнеш сега.
— Това шега ли беше? Наистина не съм в настроение за глупостите ти. Ще играя по вашите правила, но те предупреждавам, че ако този кретен Сикълс не се държи добре, ще го размажа.
— Не допускай Дарън да те изкара от кожата. Много се е стреснал, защото тази каша се случи на негова територия. Сигурно е уплашен до смърт, че това ще сложи край на кариерата му.
— Аха… Аз също съм разтревожен. Джо Рикман е изчезнал и ако не го намерим навреме, ще завалят трупове от тук до Исламабад, Техеран и бог знае още къде. Добри хора, които рискуват живота си за нас, ще умрат. Освен това току-що разбрах, че човекът, който ме е обучил и с когото работя повече от двайсет и пет години, умира от рак. Затова извинявай, ако не съм в настроение да се занимавам е тези мекотели и дребните им интриги.
— Хубаво. Аз също не съм очарован от срещата, но трябва да работим с тези хора. Ти сам каза… Документите на Рик са изчезнали. Тези хора са единствената ни надежда. Нуждаем се от информацията, която имат. Трябва да разберем с кого се е срещал Рик. В това отвличане е замесен вътрешен човек.
Рап кимна бавно:
— Знам, имаме нужда от тези боклуци, но това не означава, че трябва да им целуваме задниците.
— Напротив, означава. Поне в началото.
Рап измърмори нещо и тръгна по коридора. Неш го последва на няколко крачки отзад. Питаше се дали новината за болестта на Хърли не се е отразила на приятеля му по-тежко, отколкото беше очаквал. Наистина, със стареца бяха работили заедно години наред, но и двамата бяха емоционални колкото гранитен блок. Неш влезе след Рап в заседателната зала и затвори вратата след себе си. Отляво в другия край на масата стояха Сикълс, Ариана Винтър и друг мъж, вероятно военното аташе. Неш бе забелязал униформата му по време на полета насам. Не се сещаше за името му, но си спомняше, че е завършил „Уест Пойнт“. Залата беше стандартно обзаведена. Имаше килим на сиви и черни шарки, подходящи за замаскиране на мръсните петна, и масивна кафява маса с плот, имитиращ истинско дърво, заемаща по-голямата част от помещението. По средата на масата бе поставен поднос с кафеварка, сметана, изкуствен подсладител, захар, сламки, шест чаши и няколко бутилки вода. Имаше десет въртящи се стола, разположени по четири откъм дългите страни и по един откъм късите.
Винтър направи жест към Сикълс, сякаш му даваше знак да замълчи, после се усмихна на двамата новодошли:
— Добър ден. Предполагам, че вие сте господин Рап и господин Неш.
Рап не каза нищо, затова Неш отговори от името на двамата:
— Да, ние сме. А вие сигурно сте Ариана Винтър.
— Да. Заповядайте, седнете.
Винтър беше по-красива, отколкото на снимката върху служебната карта, закачена на ревера й. Неш погледна мъжа до нея и забеляза орела по средата на гърдите му и табелката с името му отдясно. Пресегна се през масата и се представи:
— Майк Неш. Приятно ми е да се запознаем, господин полковник.
Пул стисна ръката му.
— От Отдела за борба с тероризма, нали?
— Да.
Пул погледна Рап и му подаде ръка:
— Полковник Пул, военно аташе. Господин Рап, нали?
Рап кимна, пое ръката му, но не каза нищо. След силно ръкостискане седна на един стол.
— Нещо за пиене? — предложи Винтър.