— Рик не умееше да стреля — отбеляза Рап. — Не казвам, че не е възможно, но ми е трудно да си го представя как застрелва някого в главата посред нощ. Особено някого от тези опитни охранители, които му бяхме избрали.
— Това ще се разбере. Ако бодигардът е бил предател, все нещо ще излезе. Кажи ми сега за ветеринаря.
Рап въздъхна:
— Рик имаше куче.
— Спомням си. Ротвайлер… Непрекъснато пръскаше слюнки. Ходеше навсякъде с него и Рик го гледаше като свое дете. — Колман неодобрително поклати тава. — Така не се възпитава куче.
— Попитах Хъб за кучето. Било болно. Едва на шест години. Рик го завел на ветеринарен лекар в Джелалабад и той го приспал. Поръчах на Хъб да говори с ветеринаря и да се увери, че той е приспал кучето.
— И се оказва, че не е.
— Точно така. Ветеринарят не могъл да разбере от какво било болно и затова пратил Рик в по-голяма клиника тук в Кабул.
Колман изсумтя скептично:
— Мисля, че малко преувеличаваш.
Маслик обяви, че са на две пресечки от клиниката.
Рап погледна през прозореца, когато минаваха покрай зелен пикал „Форд Рейнджър“ — основното транспортно средство на местната полиция. Отзад седяха четирима мъже в пълно бойно снаряжение. Повече на себе си, отколкото на Колман, той измърмори:
— Аха… Е, съвсем скоро ще разберем какво става.
15
Прозорецът на офиса беше с плъзгащи се настрани стъкла и алуминиева рамка. Нямаше външна мрежа и каналът бе пълен с толкова мръсотия, че беше трудно да се отвори. Навън не беше нито прекалено топло, нито прекалено студено и в град, където всички пушеха, един открехнат прозорец нямаше да направи впечатление дори на човек като Рап.
Наемният убиец реши, че десет сантиметра са достатъчно широк процеп, за да осигури безпрепятствено преминаване на куршума. Отново провери мерната линия и пак се замисли над основния въпрос, който го тревожеше.
Имаше вероятност поръчителят да е твърде алчен и да е решил да си спести милион и половина долара, но предвид усилията, които бе положил досега, едва ли беше това. По-вероятното обяснение бе, че маниакът, изпращащ всички текстови съобщения и пликове, не обичаше изненадите, а наемният убиец беше точно такъв непредвидим елемент. Наемникът се гордееше с интуицията си, а когато ловецът усети, че има опасност скоро да се превърне в плячка, това чувство не е за пренебрегване. Умът му трескаво преговаряше пътя за бягство. Изведнъж му хрумна една истински плашеща идея. Да не би поръчителят му да знаеше за онази случка между него и Рап? В американските служби със сигурност имаше хора, информирани за тази катастрофа. Мислената везна, на която се опитваше да претегли почтеността на поръчителя срещу вероятността да са му заложили капан, рязко се наклони в полза на второто. Вече нямаше съмнение. Това беше капан.
Бягството през главния вход не изглеждаше добра идея заради съгледвачите в двата края на улицата, но покривът го тревожеше още повече. Очевидно това беше пътят за отстъпление, предпочетен от работодателя му, което означаваше, че капанът е заложен там. Убиецът погледна телефона, чрез който поддържаше връзка с поръчителя, и изпита зловещото чувство, че чрез него следят всяко негово движение. Нещо по-лошо, вътре може би имаше малка бомба. Не достатъчно силна, за да го убие, освен ако не вдигне апарата до ухото си. Разузнавателните агенции използваха мобилни телефони за ликвидиране на враговете си вече повече от десетилетие. Затова реши да не вдига, ако звъни.
Сякаш прочел мислите му, телефонът изпиука и екранчето се освети. Наемният убиец леко потрепна, но после се засрами. Трябваше да овладее нервите си, ако искаше да оцелее. Полученото съобщение го уведомяваше, че мишената е на по-малко от минута от него. Имаше информация за марката и модела на автомобила. По рефлекс убиецът взе автомата и завинти заглушителя на дулото. Погледна калъфа. Пълнителят на оръжието беше един. Нямаше резервни, в случай че стане престрелка. Той издиша силно и изведнъж му хрумна, че може би самото помещение е оборудвано със скрити камери и микрофони, дори по-лошо — заредено с експлозив. Тази идея повече от всичко друго го накара да продължи с подготовката. Той преметна презрамката над главата си и застана така, че да не могат да го видят от улицата. Вдигна автомата и провери презрамката, сякаш се опитваше да я нагласи в най-удобната позиция. Погледна през мерника и фокусира червената точка върху вратата на клиниката. Мислено отброяваше секундите до пристигането на Рап. Всичките му действия до този момент бяха абсолютно естествени, запечатани в мозъка му с многократни повторения. На пръв поглед правеше всичко, което би направил при нормални обстоятелства, и ако го наблюдаваха, нямаше причина поръчителят да се усъмни в нещо. Спусна автомата и успокои дишането си. Щеше да стреля през кратък отрязък от време, може би пет секунди, от момента, в който Рап слезе, докато стигне до вратата.