Захир се беше научил, че за да останеш жив, трябва да си безмилостен и бдителен. Знаеше, че някои го наричат садист и параноик, но той се гордееше с това определение — колкото повече хора се страхуваха от него, толкова по-добре. В Афганистан управляваше страхът. Ако не успееше да накара хората да се страхуват от него, човек се превръщаше в мишена. Захир не искаше да свърши като баща си и братята си, затова подклаждаше страха. Не беше лесно, но той бе установил, че му се удава.
Дръпна надолу сивата си униформена куртка, щракна с пръсти и протегна ръце. Помощникът му дотича с лъскавия му черен кожен колан. Закопча го около широката талия на шефа си, нагласи го и се отдръпна, за да може той да се наслади на образа си. Захир се усмихна на отражението си. Оръжието му — 40-калибров „Смит и Уесън“ — все още не беше използвано. Фактът, че бе подарък от американците, му носеше още по-сладко удовлетворение. През последните десет години Захир се занимаваше главно с избиване на американци, а сега те му плащаха, за да бъде техен съюзник.
Той забеляза, че нещо не е наред с брадата му, и се наведе към огледалото, за да види по-ясно. С раздразнение забеляза няколко бели косъма, които бе пропуснал. Грабна шишенце черна боя от масичката и вкара в него тънка четчица. След няколко мацвания белите косми изчезнаха. Той с усмивка огледа безупречната си вече брада и постави ръце на кръста си. Изглеждаше отлично с тази униформа. Малко му стягаше на корема, но в Афганистан закръглените форми бяха признак за благоденствие.
Афганистан бе уникално място. Приличаше на опитно поле, в което оцеляват само най-приспособените. Природните дадености го правеха сурова страна; горещите лета, студените зими и планинският релеф бяха оформили един изключително издръжлив народ. Състоянието на почти постоянна война през последните трийсет години само засилваше действието на естествения подбор. Физическата сила вече не беше достатъчна, за да оцелееш. Трябваше да умеят да предвиждат постоянно променящите се съюзи, които оформяха и пренареждаха структурата на властта в изолираната от света държава. Налагаше се да угаждат на руснаците, американците и пакистанските си партньори, които подкрепяха лудите бойци уахабити от другата страна на Персийския залив, а това доведе талибаните и техните противници от Северния съюз и стана причина за дългата гражданска война. После дойдоха американците и техните съюзници и изметоха талибаните за броени месеци.
Още тогава, преди повече от десет години, Абдул Сирадж Захир успя да предвиди бъдещето и разбра, че талибаните ще се върнат. Мощните самолети и оръжия на американците го караха да се колебае на моменти, но той познаваше афганистанците и по-важно, убедените мюсюлмани, съставляващи основното ядро на талибаните. Те биха измрели до последния човек, но не биха се оставили на онези безбожници да ги победят. Захир знаеше също, че американците са твърде колебливи, за да преследват талибаните и да ги избият като кучета, както заслужаваха.
Затова той само насъскваше едните срещу другите и нито за миг не забравяше съдбата на баща си и братята си.
Управляваше малкия си анклав югоизточно от Джелалабад и заставаше ту на едната, ту на другата страна колкото често се налагаше, за да оцелее. Захир нито обичаше, нито мразеше страната си. Той не разсъждаваше така. Живееше в тази част на света като повечето си сънародници — просто защото беше роден тук. Смяташе се за човек над средното интелектуално ниво, разбиращ много добре какво мотивира хората и по-важно, какво ги кара да се страхуват.
Въпреки способността му да предусеща промените във ветровете на властта, последната трансформация изненада дори него. След като беше убил безброй американци и откраднал парите им, глупаците дойдоха и му предложиха работа — легитимна работа. Не просто някоя торба пари срещу определена информация, както правеха в миналото. Предложиха му да стане началник на местната полиция. Разбира се, отначало заподозря капан, но после научи, че и други лъвове като него са получили постове в афганистанската полиция. Американците го наричаха „програма за реинтеграция“.