Той погледна към другия край на покрива и се почуди какво има там. Не можеше да прецени дали между тази и съседната сграда има малка пролука, или се допират. В най-лошия случай щеше да се наложи да прескочи. После можеше да избяга по другия покрив и да намери начин да слезе на улицата. Вниманието на полицаите бе насочено към престрелката и така имаше шанс да се измъкне незабелязано. Гоулд взе решение. Беше направил достатъчно, а не искаше да става мъченик, затова най-разумно бе да си плюе на петите, преди да се появят още сто полицаи и да обградят сградата.
Време беше да си спасява задника, затова без да се двоуми повече, той легна по корем и запълзя към другия край на покрива. Беше стигнал до средата, когато един от хората на Рап отвори капандурата и попита:
— Къде отиваш?
Гоулд се престори, че не е чул, и каза:
— Стрелят с картечница.
Другият кимна, погледна към стеничката и попита:
— От коя посока?
Гоулд посочи наляво.
— Добре, ти отиди там по средата и когато ти дам знак, покажи дулото на автомата над стеничката. Не стреляй, докато не обезвредя картечницата. Тръгвай.
Маслик изчака наемния убиец да пропълзи обратно към стеничката и се промъкна на четири крака до ъгъла. След като зае позиция, провери оръжието и си представи какво трябва да направи. Подсвирна леко и даде знак на другия мъж да действа. Показа черното дуло на автомата над стеничката. След части от секундата около позицията му загракаха куршуми. Маслик вдигна оръжието си и надникна над стеничката. Под него, на не повече от петдесет метра, улицата беше блокирана от шест зелени полицейски камиона. Повечето нападатели се криеха зад тях; само един стоеше приклекнал върху каросерията на едното возило и стискаше лека картечница, опряна върху кабината. Маслик се прицели в стрелеца точно когато патроните на картечницата свършиха. Полицаят се обърна, за да вземе нова лента, и в този момент американецът го застреля.
Фактът; че отнема живота на човек, който най-вероятно е негов съюзник, не тревожеше бившия боец от подразделение „Делта“. Единственото, за което мислеше, докато сваляше нападателите един след друг, беше приятелят му Мик Ривърс.
19
Когато вън стрелбата отслабна, Рап изпадна в един вид адреналинов махмурлук. Не му беше за първи път да изпита този психологически проблем. Беше му се случвало много пъти преди. Започваше с пресъхване на гърлото и киселини в стомаха. Повечето хора получаваха и главоболие, понякога непоносимо, но при Рап беше само сухотата и гаденето. Ръцете му почваха леко да треперят и периферното му зрение се замъгляваше, но той знаеше как да преодолее тези два проблема. Благодарение на силната му воля и многократните тренировки тялото му вече не изпадаше в шок от тези близки срещи със смъртта.
Лявото му ухо бучеше от изстрелите. Затова при всяка възможност той използваше заглушител. Предпочиташе го по редица причини, включително за по-голяма бързина и точност и защото не искаше да оглушее, преди да навърши петдесет.
Заради гърмежите за малко да пропусне пиукането, идващо от слушалката в дясното му ухо. Да посегне към джоба си и да погледне кой се обажда, му се стори твърде голямо усилие, затова просто натисна копчето на телефона.
— Рап.
— Аз съм, Майк. Току-що говорих със Скот. Не намерихме никого в афганистанската полиция, който да е готов да ни съдейства, но в момента идвам към вас с няколко момчета от спецотряда.
— Надявам се, с хеликоптер.
— Да… Имаме два „Блек Хоук“ и два „Литъл Бърд“.
— Кога ще пристигнете?
След дълга пауза Неш отговори:
— Сега палят хеликоптерите. Ще излетим до шейсет секунди. Пилотът ми каза, че ще стигнем до вас за две минути. Не сте много далеч.
Рап се отдели от стената и вдиша дълбоко. Тази тишина не му харесваше. Изведнъж изпита нужда да погледне какво става на улицата. Тръгна бавно към входа.
— Обсъдихте ли правилата за намеса?
Знаеше, че с този въпрос ще изненада Неш. Правилата за намеса при военните, особено в специалните части, бяха много строго дефинирани. Беше точно определено кой и как може да участва в престрелки. Рап се съмняваше, че военните ще позволят на хората си да стрелят по афганистански полицаи.
— Не, не сме — отговори Неш.
— В такъв случай не се напрягайте много да мислите. В двата края улицата е преградена от полицаи. Предполагам, че когато видят, че сте от армията, ще помислят, че идвате да помагате на тях. Надявам се да спрат стрелбата. Спуснете се с двата блекхоука над тях и ги издухайте с роторите, после пратете литълбърдите да ни вземат от покрива. Не очаквам да стрелят по вас, но не мога да ти гарантирам.