Никой афганистански политик или функционер на Държавния департамент не би могъл да го успокои. Дори Кенеди трудно би го убедила да стои мирно. Единственото, което би могло да го спре, беше болничното легло. Колман знаеше, че започнеше ли веднъж, нищо не можеше да го усмири. Щеше да убие всеки корумпиран служител, когото успееше да докопа.
21
Джелалабад, Афганистан
Рикман вече не се съмняваше, че има счупени ребра — сигурен беше в това. Поне три. Вече не можеше изобщо да отвори очите си; лицето му беше толкова подуто, че отстрани сигурно изглеждаше, сякаш претърпява метаморфоза в насекомо. С езика си установи, че два от зъбите му липсват, а един е счупен. Най-сетне успяха да го пречупят. Беше чувал многократно тази максима — че всеки в крайна сметка се пречупва. Той не правеше изключение, разбира се, и никой не можеше да очаква от него да издържи вечно. Беше живял изолиран от физическа болка. Бяха го взели заради интелекта, а не като Мич Рап заради хищническите инстинкти. Рикман можеше да напише цяла книга за емоционалната болка, но тази, физическата, бе съвсем друга работа. Беше се готвил за това. Теоретично знаеше как ще бъде и че няма да продължи вечно, че физическите рани ще заздравеят.
Нищо обаче, никакво съсредоточаване или размишления, не можеше да го подготви за абсолютната жестокост, разкъсващата агония от това издевателство над нервните му окончания. Малко се срамуваше, че не успя да издържи дори два дни. Едва двайсет и четири часа след началото на мъченията Рикман капитулира. Информацията се изливаше от устата му като река. Той сменяше една тема с друга като наркоман, който не може да подреди мислите си. Необходими бяха цял екип експерти, за да дешифрират казаното от него, и това отчасти беше целта му. В думите му имаше достатъчна истина, за да му повярват, но също капани и дезинформации, които щяха да дадат на ЦРУ достатъчно време, за да реагира и може би да спаси няколко души. Имаше също някои сметки за уреждане — неколцина, на които щеше да се наложи да убеждават талибаните, че това, което е казал за тях, не е вярно. Думите, разбира се, щяха да бъдат безполезни, както става обикновено при групировки като тази. За талибаните най-важна беше организацията, отделният индивид нямаше значение. Колкото повече някой се опитваше да отрича нещо, което не може да бъде доказано, толкова повече тези тъпаци оставаха с впечатлението, че поставя себе си над интересите на групата. След като не успееха да установят какво реално се е случило, талибаните щяха да реагират по най-предвидимия начин. Щяха да убият вероятния предател. Такава смесица от факти, откровени лъжи, полуистини и сложна дезинформация бе по силите само на гениалния ум на Рикман.
Мислеха си, че контролират положението, но жестоко се заблуждаваха. Когато свършеше с тях, глупаците щяха да започнат да се избиват взаимно. Терорист щеше да застане срещу терориста. За съжаление няколко съюзници също щяха да си отидат, но и те не бяха съвсем безгрешни. В тази война всеки ден загиваха хора. Загубата на няколко шпиони нямаше да наклони много везните.
Рикман чу някой да отваря вратата, но не се постара да погледне кой влиза. Беше се отказал да се опитва преди часове. Очите му бяха прекалено подути. Чувстваше се странно спокоен. Краят беше близо и тогава болката щеше да спре.
— Време е — каза спокоен, тих глас.
Рикман въздъхна От всичките си мъчители най-много харесваше този. Беше умен и знаеше какви въпроси да задава.
— Жалко, тъкмо започнах да се забавлявам — отбеляза Рикман и опита да се усмихне.
— Сигурен съм, но изпълняваме заповеди.
— Да — съгласи се Рикман, — така правят добрите войници.
Мъжът клекна до пленника, като застана с гръб към камерата. Сръчно заби малка спринцовка в сгъвката на ръката му, докато се преструваше че проверява пулса му. Натисна буталото. Съмняваше се, че Рикман ще усети убождането. Цялото тяло толкова го болеше, че едно леко боцване нямаше да му направи впечатление.
— Така, след като вече ви сътруднича, не можем ли да продължим с въпросите в по-цивилизована обстановка?
— Хм… — Похитителят се престори, че обмисля молбата на Рикман. — Има само един проблем.
— Какъв?
— Това, че ни излъга.
— Не съм ви излъгал. Казах ви всичко, което искахте да знаете.