— Аха… Много сполучливо го каза. Всичко, което искахме да знаем. Само че аз не исках това. Исках да ми кажеш истината.
— Казах ви истината.
— Не е вярно — спокойно заяви похитителят.
Рикман се разтревожи и започна да плюе кръв.
— Казах всичко — изпелтечи, за да се защити.
— Ти си хитра лисица — отбеляза похитителят с тон на разочарован баща. — Това всички го знаем. Затова ще продължим да те бием, но не се притеснявай. Съвсем скоро ще се убедиш, че е безсмислено да си играеш с нас.
— Моля те! — Рикман посегна на сляпо и стисна ръката на похитителя си. — Правя всичко, което искаш от мен.
Мъчителят му се изправи и отстъпи назад.
— Не, не правиш всичко. Каза ни някои от тайните си, но също и много лъжи. Затова ще те принудим със сила.
— Моля те! — почти заплака Рикман. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
Мъжът, който носеше маска на лицето си, поклати тъжно глава:
— Ще ми кажеш истината… не това, което искам да знам. Истината е единственото, което може да те спаси.
— Добре, ще ти кажа истината — изхлипа Рикман.
— Сигурен съм в това.
Мъчителят се обърна и мина зад камерата, чиято червена лампичка светеше. Когато излезе в коридора, свали маската и я хвърли на една дървена маса. Двамата му подчинени чакаха като послушни кучета заповедите му. Вазир Касар се двоумеше какво да прави. Нямаше много доверие в тези хора. Единият понечи да каже нещо, но Касар го спря с кратък жест. Двамата поне се бяха научили да мълчат. Той мразеше бърборковците и беше обяснил на тези малоумници, че не могат да кажат нищо, за което той вече не се е сетил.
След като извади цигара и я запали, Касар издиша облак дим и каза:
— Време е да увеличим болката.
Двамата мъже кимнаха ентусиазирано. По-високият попита:
— Топките… можем ли вече да го ритаме в топките?
— Да, може да го ритате в половите органи — разреши Касар, въпреки че не изпитваше удоволствие от това. Просто си вършеше работата. — Казах ви вече кои теми ме интересуват. Нещата, за които знам, че ме излъга. Ще увеличавате болката, докато каже истината. Ясно?
— Ясно — отговориха двамата в един глас.
Касар им махна да продължават. Смукна още веднъж от цигарата, докато кретените нахлузваха маските. Не можеше да се отърси от предчувствието, че тия двамата ще оплескат нещата. Човек никога не можеше да има гаранция, още по-малко в опасните води, в които плуваше той. Касар седна на един дървен стол и загледа монитора. Погледна часовника си и направи бърза сметка.
— Няма да продължи дълго — каза сам на себе си.
Двамата мъчители отново увесиха Рикман за ръцете.
Още не го бяха пипнали, а той вече скимтеше. Започнаха да му удрят шамари и да сипят обиди. Касар виждаше, че агентът от ЦРУ започва да губи контрол над пословичния си ум. Сега в продължение на денонощие и половина нямаше да може да заспи и щяха толкова да го бият, че да не може да се държи на крака. Беше изтощен и на ръба на пълен срив.
Двамата мъже спряха за момент. После без никакво предупреждение единият взе парче гумен маркуч и удари Рикман между краката. Американецът изплю кръв и цялото му тяло се сгърчи напред. Скимтенето му премина в хълцане и по брадичката му потекоха слюнка, сълзи и кръв. Молеше ги да спрат, но мъчителите не се впечатлиха. Биха го буквално до посиране — Рикман изцапа боксерките, с които го бяха оставили. Това още повече вбеси мъчителите му. Смениха шамарите с юмруци.
Изведнъж Рикман се отпусна на ръцете си, краката му увиснаха. Касар се наведе към монитора и се опита да разбере какво не е наред. Не беше необичайно разпитваният да припадне по време на мъченията. Касар отново погледна часовника си и се намръщи, докато двамата мъже сипеха удари върху изпадналия в безсъзнание пленник.
Една минута му бе нужна, за да осъзнае, че нещо не е както трябва, но беше твърде късно.
22
Военновъздушната база „Баграм“, Афганистан
Рап чу гласове. Отвори очи и видя таван — бе почти сигурен, че не го е виждал преди. Мозъкът му не работеше много добре, защото единственото, което разбираше, беше, че се намира в някакво легло и главата го боли. Гласовете идваха някъде откъм краката му. Очите го боляха, но той погледна и видя двама мъже и една жена, които разговаряха. Лицата им не му бяха познати, но единият мъж и жената носеха бели престилки. Другият мъж беше със светлосиня пижама. Рап си даде сметка, че тези дрехи би трябвало да означават нещо, но не разбираше какво.
Затвори очи и въздъхна дълбоко. Изведнъж тримата се скупчиха около него: двама отдясно, третият — отляво. Той отвори очи и видя, че устните им се местят, но чуваше само несвързани думи. Изведнъж жената насочи фенерче към едното му око. Това никак не хареса на Рап, но крайниците му бяха като бетонирани, затова остана да лежи неподвижно. Самата мисъл за движение засилваше главоболието му, затова той се отказа да се съпротивлява и остави жената да премести фенерчето към другото му око. Когато тя изгаси светлината, Рап почувства такова облекчение, че веднага заспа.