Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, но когато се събуди пак, видя до себе си познато лице. Завъртя главата си надясно и на стол до леглото видя да седи жена, за която знаеше, че е много важна за него. Не си спомняше името й или откъде я познава, само беше сигурен, че би трябвало да знае. Обхвана го паника и той се запита дали си спомня собственото си име. Доста бързо си го припомни, но когато се запита къде се намира, в главата му изникнаха имената на пет-шест града. Това го наведе на въпроса какво работи. Мислите му съвсем се объркаха.
— Ти се събуди — каза жената и се усмихна широко.
Рап се вгледа в познатите кафяви очи, очилата и русата коса, вързана на стегната опашка. Тогава нещо му прещрака.
— Шефе!
— Малко се бяхме притеснили за теб — отбеляза Айрини Кенеди.
— Къде съм?
— В болницата… на военната база „Баграм“.
Рап се намръщи, после отново му просветна:
— Афганистан!
Кенеди го погледна изпитателно:
— Мич, какво си спомняш последно?
Рап се загледа към стената зад нея. Един вътрешен глас му нашепваше, че трябва по някакъв начин да отклони въпроса, но друг го караше да й каже цялата истина. Той не си спомняше всичко за нея, но знаеше, че може да й вярва — че тя е човекът, на когото наистина може да се довери.
— Има ли някаква вода тук?
Кенеди взе пластмасова чаша с капаче и розова сламка. Вдигна я към Рап и поднесе сламката към устните му. Изчака го да отпие и повтори въпроса:
— Е… какво е последното, което си спомняш?
Рап се опита да си спомни, но нищо не се получи. Затова сви рамене:
— Не знам.
— Но си спомняш коя съм, нали? Къде работиш? Такива неща?
— Трябваше ми време, за да си спомня коя си… не стана веднага.
— Къде работиш?
— Ами… мисля, че във Вашингтон, но не знам точно къде.
— Моята длъжност?
— Ти си ми шеф.
Кенеди кимна. Лекарите я бяха предупредили, че може да се окаже трудно.
— Аз съм директор на Централното разузнавателно управление.
— Оу… Сега си спомних.
— Спомняш ли си сина ми?
Рап понечи да поклати глава, но спря заради болката.
— Съжалявам.
— Няма нищо. Казва се Томи. С него сте големи приятели.
— Какво се е случило с мен? — попита Рап и понечи да докосне главата си, но присви очи от болка.
— Стана експлозия. Ударил си главата си. Имаш мозъчен кръвоизлив. Наричат го субдурален хематом.
— Експлозия ли?
Тя поклати глава:
— По-добре да не се задълбаваме в това сега. Фактът, че си в съзнание и си спомняш доста неща, е добър знак. Лекарите ми казаха, че е нормално и би трябвало да си възвърнеш ако не цялата, то по-голямата част от паметта.
Кенеди се усмихна и се престори на спокойна. Рап беше най-добрият й агент. Дори с деветдесет процента от предишните си умения би бил незаменим, но не се знаеше кои десет процента щеше да изгуби.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Малко повече от едно денонощие.
— Цяло денонощие?
— Да.
Какво напрегнато денонощие само! Фактът, че хората й бяха убили двайсет и един полицаи, още повече усложняваше ситуацията. За това обаче засега не искаше да говорят. Доколкото знаеше, Рап и хората му бяха стреляли при самозащита. За афганистанците и политическите им лидери обаче това нямаше никакво значение — поне не в първите дни след инцидента. Президентът заповяда на Кенеди да отиде в Афганистан и да се опита да оправи кашата, преди да е станало непоправимото. Когато кацна, тя вече разполагаше с необходимата информация. Хората й бяха научили кой корумпиран полицейски началник е заповядал нападението. Човекът просто беше изчезнал, а къщата му, осигурена от държавата — изпразнена от всички ценни вещи. Информаторите в Афганистанската национална полиция бяха потвърдили, че повечето убити полицаи са бивши талибани, които въпросният началник бил вкарал в службата. Всичките участваха в програмата за реинтеграция на Държавния департамент. Кенеди даде разрешение на агентите си да разпространяват тази информация където и когато сметнат за добре.
Когато пристигнаха, афганистанците бяха разделени на два лагера. Хардлайнерите искаха да хвърлят цялата вина на американците. За никого от запознатите с афганистанската политика не бе изненада, че това бяха и най-големите привърженици на реинтеграцията. Другият лагер включваше различни групи, които се бяха сражавали срещу талибаните повече от десетилетие и бяха предупреждавали първата група, че този план е недалновиден и наивен.