Генералният директор замислено потърка мустаците си с пръст.
— Значи според теб това е дело или на иранците, или на руснаците?
— Има още една възможност, господин генерал. Забравяте нас.
Дурани очевидно точно това чакаше.
— Казах ви, че ще се опита да ни замеси в тази каша!
— Нищо подобно — спокойно възрази Ашан. — Директорът ме помоли да споделя идеите си и аз го правя.
Дурани се престори, че не го е чул, и се обърна към Тадж:
— Предупредих ви. Това е опасно. Няма абсолютно никакви доказателства, но въпреки това се опитва да ни обвинява. Колко мислите, че ще им трябва на американците, за да научат? Те имат шпиони из цялата сграда. — Помести задника си на дивана така, че да погледне Ашан, и попита:
— На колко души си наприказвал тия глупости?
Ашан щеше да се изсмее, ако положението не беше толкова сериозно.
— Ахтар, ти не ме слушаш. Нека да го кажа по друг начин. Ако ти беше на мястото на американците, къде щеше да търсиш най-напред?
— Изобщо не ме интересуват американците. Това не е наш проблем. Проблемът е техен и ние трябва да вземем мерки да си остане такъв. А не да им помагаме да въвлекат и нас.
Ашан се облегна назад и разпери ръце:
— Господин директор, не мога да разбера защо толкова се пали. Тук няма място за емоции.
Тадж ги гледаше, сякаш искаше проблемът да се реши като с магическа пръчка, но при такива амбициозни подчинени това нямаше как да стане.
— Аз мисля, че и двамата имате право. — Погледна плахо Дурани и добави: — Наистина трябва да смекчиш подхода към американците.
— Предположих, че когато сме в кабинета ви, ще можем да обсъждаме спокойно всички теми — престори се на обиден Дурани.
— Освен ако тези теми не засягат скандалната връзка на хора от твоя отдел с талибаните — побърза да добави Ашан.
— Само тях не можем да обсъждаме спокойно.
Дурани осъзна, че си е вкарал автогол и че с гнева си само сближава генералния директор с позицията на Ашан. Затова замълча и започна мислено да укорява приятеля си.
Тадж отпи последната глътка чай от чашата си, остави я на чинийката и ги бутна настрани върху масичката. Облегна се назад, подпря ръката си на облегалката на дивана и попита:
— Мисля, че трябва да демонстрираме подкрепа за американците. Надим, по-рано разговарях с директор Кенеди. Пристигнала е в базата „Баграм“. Искам да отидеш там и да й предложиш съдействие.
Дурани буквално подскочи.
— Не може да бъде! Аз му нямам доверие. Никакво! Откъде сте сигурен, че няма да й каже това, което току-що каза на нас.
Последният път, когато Ашан беше виждал приятеля си толкова развълнуван, беше след ликвидирането на Бин Ладен.
— Познаваш директор Кенеди — отбеляза той. Жената беше известна с интелекта си в цялата шпионска гилдия. — Мислиш ли, че вече не се е досетила? И не мислиш ли, че цялото фиаско с Бин Ладен не е запечатано с всички подробности в мозъка й?
— Защо постоянно повтаряш това?
— Защото е важно. — Ашан не можеше да повярва, че все трябва да им напомня нещо толкова очевидно. — Колкото повече разсъждавам за положението, се убеждавам, че ако бях на тяхно място, най-напред щях да се усъмня в нашата Външна дирекция.
Дурани скочи на крака и размаха пръст пред него, заплашвайки, че с кариерата му е свършено:
— В нашия свят вече няма място за приятелите на англосаксонците! Ние сме суверенна държава. Не сме тяхно послушно куче! Ако бях…
— Ако беше, но не си. Ахтар, държиш се, сякаш се опитваш да скриеш нещо.
— Няма да търпя такива обвинения! — заяви Дурани и погледна директора за подкрепа.
Тадж вдигна усмирително ръце:
— Седни. Нека всички да се успокоим.
Ашан се изкуши да изтъкне, че има само един човек, който трябва да се успокои, но Тадж беше достатъчно умен, за да забележи сам. Такава забележка само щеше още повече да раздразни Дурани.
— Ахтар, ако нямаш доверие на Надим, най-добре и ти да отидеш с него в Баграм. — Тадж замълча за момент, после предупредително вдигна пръст. — Твоята неспособност да контролираш емоциите си обаче ме тревожи. Ако не можеш да се държиш по цивилизован, градивен начин с американските ни приятели, няма да те пусна да ходиш никъде. Ясно ли е?
Дурани гледаше така, сякаш някой току-що е набутал насила в устата му кравешко изпражнение. Не искаше да ходи никъде, особено сега. Трябваше да следи нещата отблизо. В същото време обаче си представяше как Ашан ще отиде да лиже ботушите на американците и от това му се повдигаше. В крайна сметка, разумното решение бе да остане в Исламабад. Ако Ашан беше прав, а той обикновено усещаше тези неща, американците вече наблюдаваха много внимателно дирекцията му. Дурани трябваше да остане, за да се погрижи нищо да не възбуди гнева им.