— Изтрийте всичко, свързано с Гоулд. Не искам да остава никакво доказателство, че е бил тук. — Тя забеляза, че хората му се колебаят. — Тези записи са безполезни. Изтрийте ги и изключете апаратурата.
— Какъв е планът? — поинтересува се Неш.
— Ще вляза при него и той ще ми каже всичко, което искам да знам.
— Сериозно? — усмихна се мрачно Неш. — Просто ей така ще го попиташ?
— Точно така. Сега, ако обичате, отключете вратата и ме оставете да говоря с него.
Неш придружи Кенеди до стаята за разпити. Въведе четирицифрения код на електронната ключалка. Отвори вратата за началничката си и понечи да влезе с нея, но тя го спря с ръка:
— Остави ни сами.
След като затвори вратата пред лицето на смаяния Неш, тя се обърна към Луи Гоулд. Седна и се вгледа в мъжа, който заемаше мислите й повече, отколкото сама си даваше сметка. Имаше хубаво лице. Меки черти, почти постоянна лека усмивка. Беше в интересен контраст с Рап, чието лице бе като изсечено. Рап умееше да се слива с обстановката и да прикрива факта, че е професионален убиец, но трябваше да полага усилия за това. На Гоулд му идваше естествено. Тъжните му очи сигурно му бяха помогнали да премине покрай не един телохранител.
— Знаеш ли коя съм? — попита Кенеди.
Гоулд поклати шава.
— Сигурен ли си? — настоя тя, като се усмихна леко.
— Съжалявам.
— Луи Гоулд, аз знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш.
— Трябва да говоря с Мич Рап.
— Няма да стане.
— Защо?
— Защото, ако го пусна при тебе, със сигурност ще те убие.
Гоулд въздъхна и сведе тъжните си очи към масата.
— Опитвам се да му помогна. Знам, че съм му длъжник.
— Защо тогава не престанеш да ни лъжеш?
— Не лъжа. — Гоулд я погледна раздразнено. — Защо никой не ми вярва?
— Сериозно ли говориш? — попита Кенеди, повече развеселена, отколкото ядосана. — Зададох ти прост въпрос: знаеш ли коя съм аз? Дори на това не искаш да отговориш.
— Отговорих. Не ви познавам.
— Лъжеш. Както казах, Луи Гоулд, аз знам всичко за теб. Къде си израснал, в какви подразделения си служил, кога си бил във френския Чуждестранен легион, и имената на доста от хората, които си убил през последните петнайсет години.
Гоулд сви рамене:
— Това не ме впечатлява.
Кенеди се усмихна уверено като човек, който държи всички силни козове.
— Аз не се опитвам да те впечатля, Гоулд. Просто искам да престанеш да ни губиш времето и да се откажеш от тези игрички.
Гоулд се наведе ядосано напред:
— Без мен Рап и другите ви хора щяха да са мъртви. Няма ли тук някой, който да прояви малко благодарност?
— Ако не ме познаваш, откъде знаеш, че са мои хора?
Гоулд се престори на небрежен:
— Беше предположение.
— Не е било никакво предположение. И двамата знаем, че ме позна. Това, което се опитвам да разбера, е какво очакваш да спечелиш, като отричаш.
— Само си губим времето. Доведете ми Рап. Дотогава няма да ви кажа нищо. Не съм направил нищо лошо. Само помогнах на хората ви — заяви Гоулд, като се посочи гордо в гърдите.
— Можем да се обадим на жена ти и да се опиташ да й обясниш какво правиш в Кабул.
— Ха-ха, за малко да се хвана!
— С Клаудия се чухме вчера
— Глупости. Мислите си, че като знаете едно име, ще ме уплашите.
Кенеди не каза нищо. Сама не знаеше дали да се възхищава на упоритостта му, или да се смее на глупостта му. Само след няколко минути щеше да разбере.
27
Рап се събуди отново и видя до леглото си друга жена. Тя също му изглеждаше позната, сякаш в главата му имаше запечатани спомени от нея, но той не можеше да ги съживи. Имаше обаче една разлика. С Кенеди той се почувства сигурен, като в компанията на много близък човек. В присъствието на тази жена интуицията му подсказваше, че историята е друга и между тях има нещо повече от обикновено познанство.
Рап се опита да си спомни името й. Тя беше около трийсетте, с катраненочерна коса, вързана на къса хлабава опашка. Беше красива, с тъмни бадемови очи, високи скули и добре изразена брадичка. Изглеждаше още по-красива, защото не носеше грим. Рап си помисли, че лесно може да се влюби в нея или да я пожелае сексуално.
Паметта му се връщаше на пресекулки и въпреки че не можеше да си спомни коя е тази жена, той бе сигурен, че ги свързва нещо много по-важно от обикновено познанство. Затова се престори, че си я спомня, усмихна се и попита:
— Как си?
Сидни Хайек също се усмихна и отговори:
— Добре. Ти си този, за когото всички се тревожим.
Рап се престори, че няма нищо сериозно: